Дали и Джон се чувствуваше така? Онази вечер беше толкова уморен и обезверен. Синдромът на Риджуей… В нито една от тези книги не пишеше кой е Риджуей! Глупаво, защото й се щеше да знае… Синдромът на Риджуей.
ГЛАВА III
Джон Кристоу беше в кабинета си с предпоследната си пациентка за тази сутрин. Състрадателният му поглед я насърчаваше да излага обстойно своите оплаквания. От време на време й кимаше разбиращо с глава, задаваше въпроси, даваше препоръки. Приятна топлина обливаше страдалката. Доктор Кристоу беше наистина чудесен. Толкова загрижен и внимателен. Нужно е просто да поговориш с него и вече започваш да се чувствуваш по-добре.
Доктор Кристоу взе празна рецепта и започна да пише. По-добре да й даде нещо разслабително. Може би това ново американско лекарство — увито в целофан и приятно оцветено в бледо розово. Скъпо наистина и трудно се намира, защото не всеки аптекар се запасяваше с него. Вероятно щеше да й се наложи да прескочи до аптечката на Уордър Стрийт. Щеше да й се отрази добре — може би ще я освежи за един-два месеца, после ще измисли нещо друго. Нищо не можеше да направи за нея. Не можеше да й помогне, че е с разклатено здраве. Нямаше за какво да се хване. Не като при старата Грабтри…
Отегчителна сутрин. Добра от финансова гледна точка, но нищо друго. Господи, колко беше уморен! Уморен от болнави жени и техните оплаквания. Успокоителни, приспивателни — все едно и също. Понякога се чудеше дали изобщо си струва. Но винаги в такива случаи си припомняше болницата „Св. Кристофър“ или дългите редици болнични легла в отделението „Маргарет Расъл“ и беззъбата усмивка на мисис Грабтри.
Разбираха се добре двамата. Тя беше истински борец, не като отпуснатата дебелана от съседното легло. Тя беше на негова страна, искаше да живее, макар че един господ знаеше защо, като се има предвид бордея, в който живееше, съпруга, който пиеше и цял орляк палави деца. Трябваше да работи денонощно, да търка безкрайно много подове в безкрайно много канцеларии. Непрестанен черен труд и толкова малко радости! Но тя искаше да живее, радваше се на живота също като него. Тя не се наслаждаваше на евентуалните житейски радости, а на самия живот, на радостта да съществуваш. Нещо любопитно и трудно обяснимо. Помисли си, че трябва да поговори с Хенриета за това.
Изправи се, за да изпрати пациентката си до вратата. Изпроводи я с топло, окуражително ръкостискане. Гласът му също беше окуражаващ, изпълнен с искрен интерес и съчувствие. Тя напусна кабинета възродена и почти щастлива. Доктор Кристоу беше толкова внимателен!
Доктор Кристоу обаче я забрави веднага, щом вратата се затвори след нея. Той едва я беше забелязал, дори и когато беше пред него. Просто си беше свършил работата, съвсем автоматично. Но въпреки че тя почти не се беше докоснала до съзнанието му, той беше изразходвал сили. Това беше естествената реакция на лечителя и той усещаше в себе си празнотата на изчерпаната енергия.
„Господи, колко съм уморен“ — отново си помисли той.
Оставаше още само една пациентка, а след това го очакваше удоволствието от края на седмицата. Тази мисъл подобри настроението му. Позлатени листа, обагрени с червено и кафяво, мекият влажен аромат на есента, пътят надолу през гората, огньовете, Луси — това толкова удивително и чаровно създание — с нейния чудат и нестандартен ум. Не би заменил Хенри и Луси с никакви други домакини в Англия. А Холоу беше най-приятният дом, който знаеше. В неделя ще се разходи в гората с Хенриета. Ще се изкачат до билото, чак до самия хребет. Докато върви с Хенриета, ще забрави всички болни хора на света. Слава богу, помисли си той, че Хенриета никога не боледува.
Изведнъж му стана смешно: „Всъщност тя никога няма да ми каже!“
Оставаше още една пациентка. Трябваше да натисне звънеца на бюрото си, но, неизвестно защо, той отлагаше този момент. А вече беше закъснял. Горе обядът сигурно е готов. Герда и децата го очакват. Трябва да се размърда. Но той остана неподвижен. Толкова беше уморен, ужасно уморен.
Тази умора се беше настанила в него отскоро. Тя беше в основата на непрекъснато растящата му раздразнителност, която той съзнаваше много добре, но срещу която не можеше да направи нищо. Горката Герда, трябваше да се примирява с толкова много неща. Само да не беше толкова покорна — винаги готова да се признае за виновна, макар много често вината да беше негова! Имаше дни, в които всичко, което кажеше или направеше Герда, го дразнеше. Но дълбоко в себе си той знаеше, че най-силно го дразнят нейните добродетели. Причина за лошото му настроение бяха нейното търпение, самопожертвувателност и вечната й готовност да се подчинява на неговите желания. Тя никога не негодуваше от безпричинните му избухвания, никога не се опитваше на наложи своето мнение, нито да отстои своя позиция.