— Вече не съм толкова убеден като някога.
— Ако го направя, ще престана да съществувам, официално — рекох аз.
— Да.
— И какво ще стане с мен?
— Това си е твой проблем.
Замислих се. После казах:
— Дай картите.
Подаде ми ги със замах.
Прибрах ги във вътрешния си джоб.
— Какво смяташ да правиш?
— Ще спя върху тях, както ми предложи.
— Погрижи се да ги донесеш до следващия вторник, сутринта.
— Разбира се.
Той се усмихна, кимна и… толкоз.
Взех картите и ги занесох вкъщи. Но не съм спал.
Не, не това. Не заспах, не можех да заспя.
Мислих цяла вечност — добре де, цяла нощ — кръстосвах стаята и пушех. Да съществуваш извън системата… Какво ли можех да направя, ако тя не признаваше съществуването ми?
А после, към четири сутринта, реших, че е трябвало да обърна въпроса.
Как можеше системата да ме признае без значение с какво се занимавам?
Седнах и внимателно обмислих всичко. На сутринта скъсах картите, изгорих ги и пръснах пепелта.
— Седни на онзи стол — посочи високият с лявата си ръка.
Седнах.
Те ме заобиколиха и застанаха отзад.
Регулирах дишането си и се опитах да се отпусна.
Сигурно измина цяла минута; а после той рече:
— Добре, карай сега отначало докрай.
— Получих тази работа чрез бюро за намиране на работа — обясних му. — Приех я, дойдох тук, изпълнявах си задълженията, срещнах се с вас. Това е.
— От доста време ни повтаряш същото и според нас е вярно, че правителството — по съображения за сигурност — може да създаде фиктивен индивид в централния архив. После приспособяват към характеристиките му някой агент. Ако някой тръгне да го проверява, данните му изглеждат съвсем достоверни.
Не отговорих.
— Вярно ли е? — попита той.
— Да — кимнах, — казват, че това е възможно. Но нямам представа дали е вярно.
— Не признаваш, че си такъв агент?
— Не.
Двамата си зашепнаха. Най-накрая чух изщракване на метална ключалка.
— Лъжеш.
— Не, не лъжа. Дявол да го вземе, спасявам двама души и веднага почвате да ме изкарвате такъв-онакъв. Не знам защо, макар че ми се ще да разбера. Какво толкова съм направил, не както трябва?
— Аз задавам въпросите, господин Швайцер.
— Просто съм любопитен. Може би ще ми кажете…
— Запретни си ръкава. Който и да е, няма значение.
— Защо?
— Защото така ти казвам.
— И какво ще ми правите?
— Ще ти сложим инжекция.
— Ти да не си доктор?
— Това не ти влиза в работата.
— Е, отказвам — впишете го в протокола. След като ченгетата ви докопат, по най-различни причини, дори ще се погрижа да ви погне и Медицинската асоциация.
— Ръкава, моля.
— Протестирам — заявих, докато запретвах левия. — Ако ще ме убивате, като свършите с вашите игрички — добавих — да знаете, че убийството е бая сериозно нещо. Ако трябва, ще ви погна. Един ден току-виж съм ви намерил и…
Усетих убождане зад бицепса.
— Имате ли нещо против да ми кажете какво ми бихте? — попитах.
— Нарича се ТС–6 — отговори той. — Може би си чел за него. Оставаш в съзнание, тъй като може да си ми нужен да изясним това-онова. Но ще ми отговаряш честно.
Изкикотих се — това те без съмнение приписаха на въздействието на наркотика и продължих да прилагам йогийските техники за дишане. Не можеха да спрат наркотика, но поне се чувствах по-добре. Може би щяха да ми дадат няколко допълнителни секунди, наред с чувството на отчуждаване, което изграждах.
Гледам да следя неща като ТС–6. Известно ми беше, че те оставя с ума си, неспособен да лъжеш и започваш да възприемаш думите съвсем буквално. Реших, че ще е най-добре да се възползвам от слабите му места като се отпусна по течението. Освен това си бях приготвил и номер за финала.
Онова, което най-много не харесвах на ТС–6, беше, че понякога имаше лоши странични ефекти — върху сърцето.
Не беше точно като пропадане, ала изведнъж се оказах на същото място и не се чувствах по-различно от обичайното. Знаех, че това е илюзия. Щеше ми се да имам достъп до пакета с противоотрови, който държах в стандартния комплект за първа помощ, скрит в гардероба.
— Чуваш ме, нали? — попита той.
— Да — чух се да отговарям.
— Как се казваш?
— Алберт Швайцер.
И двамата си поеха бързо дъх зад гърба ми. Онзи, който ме разпитваше, изшътка на другия, който понечи да каже нещо.
— Какво работиш? — попита той.
— Техник съм.
— Това го знам. Какво друго?
— Много неща…
— Работиш ли за правителството — за което и да е правителство?
— Плащам данъци, което означава, че през определена част от времето работя за правителството. Да.