— Нямах предвид това. Дали си таен агент, който работи за дадено правителство?
— Не.
— Известен агент?
— Не.
— Какво правиш тук тогава?
— Техник съм. Обслужвам машините.
— И какво друго?
— Не…
— Какво друго? По какво друго работиш, освен по Проекта?
— Върху себе си.
— Какво искаш да кажеш?
— Дейността ми е насочена към поддържане на личното ми икономическо положение и физическо благосъстояние.
— Говоря за други работодатели. Имаш ли такива?
— Не.
Чух как другият се обади:
— Тоя май е чист.
— Може би — първият отново се обърна към мен. — Какво би направил, ако ме срещнеш някъде и ме познаеш?
— Ще те осъдя.
— … и ако не успееш?
— Ако мога, ще те осакатя. Може би дори ще те убия, ако успея да му придам вид на самозащита или нещастен случай.
— Защо?
— Защото искам да запазя собственото си физическо благосъстояние. Фактът, че си го нарушил веднъж, означава, че можеш да се опиташ пак. Няма да позволя това да ми се случи.
— Съмнявам се, че ще се опитам пак.
— Съмненията ти за мен не значат нищо.
— Днес си спасил два живота и въпреки това имаш желание да отнемеш един.
Не отговорих.
— Отговори!
— Не си ми задал въпрос.
— Да не би да е получил наркотично съзнание?
— Не бях се сетил за това. Така ли е?
— Не разбирам въпроса.
— Наркотикът ти позволява да се ориентираш във всички три сфери. Ти знаеш кой си, къде се намираш и кое време е. Обаче потиска така наречената воля и точно затова ти трябва да отговаряш на въпросите ми. Човек с голям опит с „дрогите на истината“ понякога може да ги потисне като перифразира въпросите и дава буквално честен отговор. Това ли правиш?
— Неправилно зададе въпроса — обади се вторият.
— А как е правилно?
— Имаш ли някакъв предишен опит с наркотици? — попита ме вторият.
— Да.
— Какъв?
— Вземал съм аспирин, никотин, кофеин, алкохол…
— Серуми на истината — прекъсна ме той. — Неща като това, неща, които те карат да приказваш. Вземал ли си преди?
— Да.
— Къде?
— В Северозападния университет.
— Защо?
— Бях доброволец в серия от опити.
— Какво включваха те?
— Ефектите на наркотиците върху съзнанието.
— Ментални резервации — рече той на другия. — Може да отнеме дни. Той май се е подготвил.
— Можеш ли да потискаш серуми на истината? — попита ме другият.
— Не разбирам.
— Можеш ли да ни излъжеш — сега?
— Не.
— Пак го зададе неправилно — обади се по-ниският. — Не лъже. Всичко, което казва, буквално е истина.
— И как да изтръгнем някакъв отговор от него?
— Не знам.
Продължиха да ме бомбардират с въпроси. Най-накрая нещата започнаха да залиняват.
— Добре ни нареди — обади се по-ниският. — Ще ни трябват дни да го пречупим.
— Да го…
— Не. Имаме записа. Имаме отговорите му. Нека компютърът им бере грижата.
Вече беше започнало да се развиделява и имах смешното чувство, придружено от студени проблясъци в тила ми, че отново бих могъл да ги послъжа. Зад щорите се процеждаше светлина. Явно се бяха мъчили с мен часове наред. Реших да се пробвам и казах:
— Смятам, че каютата се подслушва.
— Какво? Какво искаш да кажеш с това?
— Корабната охрана — поясних. — Според мен всички техници са под наблюдение.
— Къде е устройството?
— Не знам.
— Трябва да го намерим — рече единият.
— Какъв е смисълът? — прошепна другият. Изпитах уважение към него — шепотът не винаги се записва. — Ако е така, отдавна вече да са дошли.
Дясната ми ръка се плъзна покрай облегалката, като че случайно. Напипах пистолета.
Свалих предпазителя и го вдигнах. Седнах на леглото и го насочих към тях.
— Добре, скапаняци — рекох. — Сега вие ще отговаряте на моите въпроси.
Големият посегна към колана си и го прострелях в рамото.
— Следващият?
Другият вдигна ръце и погледна приятеля си.
— Остави го да си кърви — наредих.
— Той кимна и отстъпи назад.
— Седнете! — казах им.
Двамата се подчиниха.
Минах отзад.
— Дай си ръката. — Почистих раната и я превързах — куршумът беше минал през цялата ръка. Бях поставил оръжията им върху шкафа. Махнах кърпите и огледах лицата им. Не ги познавах.
— Така, какво търсите тук? — попитах. — И защо искахте да знаете онова, за което ме разпитвахте?
Никакъв отговор.
— Не съм оборудван като вас — рекох — и затова ще ви вържа. Не мога да си позволя да се лигавя с наркотици.
Извадих лейкопласта от аптечката и ги залепих за столовете.
— Каютите са звукоизолирани — отбелязах и свалих пистолета. — За подслушването излъгах. Така че ако искате, попищете си, но все пак ви съветвам да не го правите. Ще си заработите по някой строшен кокал и двамата. — Та, за кого работите? — повторих.