— Аз съм техник на совалката — обясни по-ниският. — Приятелят ми е пилот.
Изгледах го хладно.
— Добре — рекох. — Приемам, защото не съм ви виждал тук. Сега много внимателно мислете как ще отговорите на следващия ми въпрос: За кого наистина работите?
Зададох го, като знаех, че те нямат предимствата, с които разполагах аз. Аз работя за себе си, защото сам съм си шеф — независим служител на договор. В момента се казвам Алберт Швайцер и това е, точка. Винаги ставам онази личност, която трябва да стана. Ако ме бяха питали кой съм бил преди, можеше да получат по-различен отговор. Въпрос на обучение и мисловна нагласа.
— Кой дърпа конците? — настоях.
Никакъв отговор.
— Добре — въздъхнах. — Май ще трябва да ви разпитвам другояче.
Извърнаха глави към мен.
— Вие атакувахте физиологията ми заради няколко отговора. Аз пък ще си го върна на анатомията ви. Ще получа някой и друг отговор, обещавам. Само че ще подходя малко по-първично. Просто ще ви измъчвам, докато проговорите.
— Не би го направил — обади се по-високият. — Индексът ти за насилие е нисък.
— Я да видим — изсмях се аз.
Как ви се струва — да престанете да съществувате и въпреки това да си съществувате? На мен ми се стори доста лесно. Но все пак бях работил по проекта от самото начало, имаха ми доверие, бяха ми предоставили възможности…
След като скъсах картите си, отидох на работа, както обикновено. По-късно издирих и намерих необходимата точка на влагане — последният ми ден на работа.
Беше в Туле, там горе, на студа — в метеорологична станция…
Въртеше я един дядка, който обичаше ром. Още си спомням деня, когато влязох с кораба си „Протей“ в пристанището му и се оплаках от бурното вълнение.
— Ще те оправя — рече ми той.
Компютърът не ме беше подлъгал.
— Благодаря.
Той ме въведе, нахрани ме, разказва ми за морето и за времето. Внесох една щайга „Бакарди“ и го оставих да й се нахвърли.
— Тук нещата не се ли управляват предимно автоматично? — попитах.
— Точно така.
— Тогава ти за какво си им?
Той се разсмя и рече:
— Чичо ми беше сенатор. Трябваше ми място, където да отида. Той ме уреди… Я да видим кораба ти… Та какво като вали?
И отидохме да огледаме кораба.
Беше доста приличен по размери крайцер с мощни двигатели, излязъл далеч извън територията си.
— Бас — обясних аз. — Исках да мина зад Полярния кръг и да донеса доказателство, че съм бил там.
— Момче, ти не си добре.
— Знам, но ще спечеля баса.
— Сигурно — съгласи се той. — Едно време и аз бях същият — претъпкан с нужните съставки и винаги готов. Как е напоследък с гаджетата?
— Бива — рекох. — Пий едно — беше ме подсетил за Ева.
Той си сипа и спря да ме разпитва. Но историята не беше такава. Искам да кажа, надали би желал да чуе точно това.
Бяхме се разделили преди четири месеца. Не заради религия или политика, а заради нещо много по-основно.
Така че го излъгах за някакво измислено момиче и го оставих да ми се радва.
Бяхме се запознали в Ню Йорк, докато се занимавах със същото, с което и тя — прекарвах си отпуската, ходех на театър и на кино.
Ева беше високо момиче с ниско подстригана руса коса. Помогнах й да намери някаква станция на метрото, поразговорихме се, поканих я на вечеря и бях пратен по дяволите.
Сцена:
— Не съм такава.
— И аз не съм, обаче съм гладен, така че би ли приела?
— Какво си търсиш?
— Някого, с когото да си поговоря — отвърнах. — Самотен съм.
— Май си сбъркал адреса.
— Сигурно.
— Май не те познавам.
— Ставаме двама — но на мен със сигурност биха ми дошли добре едни спагети с месен сос и чаша кианти.
— Мъчно ли е да се отърве човек от тебе?
— Не, тръгвам си тихичко.
— Добре. Ще хапна едни спагети.
И хапнахме.
През този месец се сближавахме все повече и повече и накрая се сближихме съвсем. Фактът, че живееше в едно от онези смахнати градчета мехури на морското дъно, не значеше нищо. Бях достатъчно либерален, за да оценя, че клуб „Сиерз“ знае какво прави като пришпорва строежа им.
Сигурно трябваше да отида там с нея, когато си тръгна. Тя ме покани.
Беше дошла на почивка — да види Големия свят — както и аз. Не ходех чак толкова често в Ню Йорк.
Въпреки това й казах:
— Омъжи се за мен.
Ева не искаше да се откаже от мехура, а аз — от мечтата си. Исках големия свят над вълните — целия. Ала обичах тази синеока подводна кучка и сега осъзнавам, че сигурно е трябвало да приема нейните условия. Ама съм прекалено независим, мамка му! Ако поне единият от нас беше нормален… Само че и двамата не бяхме, и това е.