— Прав е — обади се белязаният. — Ти наистина си прекалено умен. Коефициентът ти на интелигентност и профилът на личността ти изобщо не свидетелстват за подобно нещо. Приемаш ли предложения?
— Може би — отвърнах. — Но трябва да е нещо голямо. Кажете ми какви са условията и кой ми го предлага.
— Условията са четвърт милион долара в брой — каза той. — Това е максимумът, който мога да предложа. Пусни ни и си гледай работата. Забравѝ за случилото се тази вечер.
Наистина се замислих над това. Нека си призная — изкушаваше ме. Но за няколко години през ръцете ми бяха минали доста пари, а би ми било крайно неприятно да докладвам в „Частни разследвания“ на Уелш, третата по големина детективска агенция в света, с която исках да продължа да работя като независим контрактор, че съм се провалил.
— А кой плаща сметката? Как? И защо?
— Тази вечер мога да ти дам половината в брой, а другата половина — след седмица, до десет дни. Ти ще ни кажеш как искаш да ти ги дадем. За „Защо“ обаче недей да питаш. Това ще е едно от нещата, които купуваме.
— Шефът ви очевидно има много пари за хвърляне — погледнах часовника и забелязах, че е станало шест и петнайсет. — Не, длъжен съм да ви откажа.
— Значи не си човек на правителството. Ако беше, щеше да приемеш и после да ни арестуваш.
— Вече ви го казах. Какво ново още?
— Май сме в задънена улица, господин Швайцер.
— Надали — отвърнах. — Просто стигнахме до края на моя предговор. Тъй като не можахме да се разберем с вас по човешки, сега трябва да предприема фактически действия. За което се извинявам, но няма как.
— Вече сте готов да паднете до физическо насилие?
— Боя се, че да — отвърнах. — Вие не се безпокойте. Очаквах тази сутрин да съм махмурлия, та снощи си пуснах болнични. Имам цял ден на разположение. Ти вече си ранен болезнено, така че ще те оставя малко на мира.
Изправих се предпазливо, стаята се люшна пред очите ми, но не се оставих да ми проличи. Приближих се до стола на по-дребния, грабнах неговите ръце заедно с облегалките и го вдигнах със стола от пода. Да, бях замаян, но не и слаб.
Отнесох го в банята и го стоварих заедно със стола под душа, докато той се мъчеше да ми фрасне една глава.
После се върнах при другия.
— Просто за сведение — рекох му. — Всичко зависи от това кое време през деня е. Измерил съм температурата на топлата вода там по различно време и тя може да е от 140 до 180 градуса по Фаренхайт. Приятелчето ти ще я пробва колко е гореща — ще му се излее отгоре като водопад веднага щом му разкопчая ризата и панталоните и оголя, колкото се може повече плът. Разбра ли ме?
— Разбрах.
Върнах се в банята, разголих го и пуснах душа — само топлата вода. После се върнах в стаята. Втренчих се в лицето на приятеля му и забелязах, че малко си приличаха. Хрумна ми, че може и да са роднини.
Когато онзи започна да пищи, другият се помъчи да запази невъзмутим израз. Но виждах, че съм на прав път. Той отново се помъчи да се освободи, погледна часовника, погледна и мен.
— Спри го, проклет да си! — извика той.
— Да не сте братовчеди? — попитах.
— Братя сме — наполовина! Спри го, маймун такъв!
— Само ако имаш какво да ми кажеш.
— Добре! Но го остави там и затвори вратата!
Изтичах и спрях водата. Главата ми започваше да се прояснява, макар все още да се чувствах ужасно гадно.
Докато спирах крана, си опарих дясната ръка. Оставих жертвата си, размекната от парата, затворих вратата зад себе си и се върнах в стаята.
— Та какво имаш да ми казваш?
— Може ли да ми освободиш едната ръка и да ми дадеш цигара?
— Ръката не, но цигара можеш да запалиш.
— Какво ще кажеш за дясната? Почти не мога да я движа!
Поразмислих, казах „Добре“ и пак взех пистолета.
Запалих цигарата, тикнах я в устата му, после прерязах лейкопласта и освободих дясната му ръка до лакета. Той изпусна цигарата, вдигнах я и отново я пъхнах в устата му.
— Добре — рекох. — Имаш десет секунди да й се порадваш. После ще говорим по същество.
Той кимна, огледа се из стаята, дръпна силно от цигарата и изпусна дима.
— Предполагам, че наистина знаеш как да причиняваш болка — каза той. — Щом не работиш за правителството, навярно досието ти е доста дебело.
— Не работя за правителството.
— Тогава ми се иска да беше на наша страна, защото работата е доста сериозна. Който и да си и каквото и да правиш, надявам се, че си наясно със ситуацията.
… и пак погледна часовника ми.
Шест и двайсет и пет.
Вече на няколко пъти го погледна, но аз не му обръщах внимание. Ала сега ми се стори, че това не е само желание да знае колко е часът.