— Съмнявам се.
— Вземи и мен — погледна ме тя. — Искам и аз да правя същото.
И аз я погледнах. Кичурче коса докосваше бузата й. Като че всеки миг щеше да се разплаче.
— Аз съм последният ти шанс, нали? Срещна ме в странен момент от живота си и искаш да рискуваш.
— Да.
— Ти не си наред, а аз не мога да ти дам сигурност, освен ако не искаш от мен да изляза от играта — а аз не мога. Играя по собствените си правила, обаче — и те са малко странни. Ако ние с тебе се съберем, сигурно ще останеш млада вдовица. Така че трябва да се съобразиш и с това.
— Достатъчно си корав, че да обезвреждаш бомби.
— Рано ще легна в гроба. Правя много глупости, когато ми се налага.
— Аз май съм се влюбила в теб.
— Тогава, за Бога, нека говорим по-късно. Точно в момента има много неща, за които да мисля.
— Добре.
— Ти си тъпа кучка.
— Не мисля.
— Е, ще видим.
След като се събудих от един от най-дълбоките сънища в живота ми, отидох и застъпих дежурство.
— Закъсня — рече Мори.
— Ами кажи им тогава да ме отрежат.
После отидох и започнах да наблюдавам самата операция.
РУМОКО беше в действие.
Те слязоха долу — Мартин и Деми — и сложиха заряда. Направиха необходимото и излязоха. Всичко беше готово и чакаше радиосигнала. Каютата ми бе опразнена от натрапници, за което бях благодарен.
Отдалечихме се достатъчно и дадоха сигнала.
Отначало всичко бе спокойно. После бомбата избухна.
Видях как един мъж се изправи на носа на кораба. Беше стар и побелял, с широкопола шапка. Той се прекатури и падна по очи.
— Замърсихме атмосферата още повече — обади се Мартин.
— По дяволите — изръмжа Деми.
Океанът се надигна и ни връхлетя. Корабът бе на котва.
Отначало нямаше нищо. После се започна.
Корабът се разтресе като измокрено куче. Вкопчих се в парапета и се загледах нататък. Надигна се грамада от вълни, мръсни и гадни вълни, но ги обяздихме.
— Минахме първия етап — обяви Карол. — Започва да се изгражда.
Кимнах, но не казах нищо. Нямаше кой знае какво за казване.
— Нараства — обади се тя след малко и аз кимнах.
Най-накрая, по-късно същата сутрин, онова, което се бе родило, се показа на повърхността.
Дотогава водата отдавна вече вреше и кипеше. Мехурите ставаха все по-големи. Температурите паднаха. Появи се сияние.
И после изникна фантастичен кълн. Той се издигна високо-високо във въздуха, златен в утринните лъчи, като Зевс, дошъл да навести някоя от приятелките си. Всичко това бе придружено от грохот. Кълнът увисна във въздуха за няколко мига и се спусна сред дъжд от искри.
Веднага се завихриха страшни водовъртежи. Ставаха все по-силни — водите се пенеха и блестяха. Ревът ту заглъхваше, ту отново екваше. Изскочи нов филиз, и още един. Водата пламтеше под вълните. Още четири кълна, всеки по-голям от предишния…
А после взривът разтресе океана и поде „Аквина“ като приливна вълна…
Но ние бяхме готови — корабът бе специално конструиран за това — и я яхнахме.
Яздехме я дълго и нямаше край.
Изминахме мили, а ни се струваше, че сме само на една ръка разстояние.
Следващият кълн просто се издигаше ли издигаше, докато се превърна в безкрайна колона. Тя прониза небето и започна да се смрачава. Колоната започна да набъбва и в основата й запламтяха огньове.
След време цялото небе вече беше потъмняло; фин прах изпълни въздуха, очите, дробовете. Отвреме-навреме в далечината прелиташе облак сажди като ято черни птици. Запалих цигара, за да предпазя дробовете си от замърсяване и гледах как огньовете се разпалват.
Бяхме накарали вечерта да подрани и морето потъмня. Самият Кракен, събуден, сигурно лижеше черупката ни. Сиянието се усили и пред очите ни изникна тъмен силует.
РУМОКО.
Беше конусът. Изкуствено създаденият остров. Парче от самата отдавна потънала Атлантида, може би, се издигаше там, в далечината. Човекът бе успял да създаде суша. Един ден той щеше да е годен за обитаване. Ако можехме да създадем архипелаг…
Да. Може би втора Япония. Повече място за набъбващото човечество. Повече място за живеене.
Защо ме бяха разпитвали? Кой ли беше против това? Това бе добро, виждах го.
Махнах се. Прибрах се и вечерях.
Карол дойде в столовата и спря при мен, сякаш случайно. Кимнах, тя седна и поръча.
— Здрасти.
— Здрасти.
— Може би вече си премислил едно-друго? — каза тя между салатата и ерзац-телешкото.
— Да — отвърнах.
— Какви са резултатите?
— Все още не знам. Беше ужасно внезапно и, честно казано, би ми харесала възможността да имам време да те опозная повече.
— Което ще рече какво?
— Има един такъв древен обичай, познат като „ходене“. Нека известно време го попрактикуваме.