— Не ме харесваш ли? Сравних индексите ни за съвместимост. Те показват, че заедно ще ни е добре — тоест, като те приемам на доверие — но мисля, освен това знам за тебе още доста неща.
— Като не броим факта че не съм за продан, какво означава това?
— Направих доста догадки и според мен бих се разбирала чудесно с индивидуалист, който знае как да си играе с машините.
Известно ми беше, че столовата се подслушва и предполагах че тя не знае, че аз знам. Затова си имаше основание да каже онова, което току-що бе казала — и мислеше, че аз не го знам.
— Извинявай! Много бързаш — казах. — Дай на човека шанс, става ли?
— Защо не отидем някъде да поговорим за това?
На този етап вече бяхме стигнали до десерта.
— Къде?
— На Шпицберген.
Замислих се и кимнах:
— Добре.
— След час и половина ще съм готова.
— Олеле! — възкликнах. — Аз си мислех че имаш предвид например тази събота и неделя. Има още тестове, които трябва да се проведат, а аз — дежурства по график.
— Но работата ти тук вече приключи, не е ли така?
Захванах се с десерта — ябълков пай, при това доста вкусен, с бучка чедър — като си пийвах и кафето. Заклатих бавно глава над чашата.
— Мога да ти отменя дежурството за един ден — каза ми тя. — Нищо лошо няма да стане.
— Извинявай, резултатите от тестовете ме интересуват. Нека да е в събота и неделя.
Тя като че се замисли над това.
— Става — кимна най-накрая и аз продължих с десерта.
„Става“ вместо „да“, „добре“ или „ясно“ явно беше нещо като ключова дума. Или може би нещо друго, което тя направи или каза. Не знам. Вече не ми и пука.
Когато излязохме от столовата, тя вървеше малко пред мен. Аз отворих вратата пред нея и от двете страни към мен пристъпиха двама мъже.
Тя се спря и се обърна.
— Не си прави труда да го казваш — казах. — Не бях достатъчно бърз и сега съм арестуван. Моля те, не ми чети правата. Знам какви са. — Вдигнах ръце, щом видях желязото в ръката на единия. — Весела коледа — добавих.
Тя обаче все пак ми прочете правата, а аз през цялото време я гледах втренчено. Не смееше да ме погледне в очите.
По дяволите, това нейно предложение беше твърде хубаво, за да бъде истина. Според мен не беше много-много свикнала да играе тази роля, обаче — аз нехайно се зачудих дали не би го изтърпяла, ако обстоятелствата го налагаха. Но беше права, че работата ми на борда на „Аквина“ е приключила. Трябваше да се задействам и да се погрижа Алберт Швайцер да умре през идните двайсет и четири часа.
— Довечера наистина ще заминеш за Шиипберген — рече ми тя. — Там условията за разпит са по-добри.
Как ли щях да успея? Е…
Сякаш ми четеше мислите, тя добави:
— Тъй като изглеждаш донякъде опасен, бих те осведомила, че придружителите ти са много добре обучени мъже.
— Значи ти все пак няма да дойдеш с мен?
— Боя се, че не.
— Много лошо. Тогава трябва да си кажем сбогом. Искаше ми се да те опозная по-добре.
— Това не значеше нищо! — заяви тя. — Трябваше просто да те закараме там.
— Може би. Но ти винаги ще се чудиш и никога няма да го узнаеш.
— Боя се, че се налага да ви сложим белезници — обади се единият от мъжете.
Протегнах ръце и той почти извинително добави:
— Не, сър. Зад гърба, моля.
Така и направих, но докато мъжете ми минат отзад, хвърлих поглед на белезниците. Падаха си малко старомодни. Правителственият бюджет не пропуска да спести от такива работи. Ако се наведях назад, можех да ги прекрача и щяха да ми минат отпред. Трябваха ми, да речем, двайсет секунди…
— Има още нещо — обадих се аз. — Питам само от любопитство. Откри ли случайно защо ония двамата влязоха в моята каюта с взлом да ме разпитват и какво са искали всъщност? Ако ти е позволено да ми кажеш, бих искал да го знам, защото после спах доста зле.
Тя прехапа устна, като че се замисли и каза:
— Бяха от Ню Сейлъм — град-мехур на Северноамериканския континентален шелф. Бояха се, че РУМОКО ще спука купола им.
— И спука ли го? — попитах.
Тя се умълча.
— Още не знаем — каза тя най-накрая. — Засега мълчат. Опитахме да се свържем с тях, но засега не проявяват интерес.
— Какво искаш да кажеш?
— Още не сме успели да възстановим контакта.
— Искаш да кажеш, че може би сме унищожили цял град?
— Не. Според учените шансовете за това бяха минимални.
— Според вашите учени — казах. — Те сигурно са гледали на това по по-различен начин.
— Разбира се — отвърна тя. — Винаги има такива, които са против. Те изпращат саботьори, защото нямат доверие на нашите учени. То се подразбира…