Выбрать главу

— Не ме харесваш ли? Сравних индексите ни за съвместимост. Те показват, че заедно ще ни е добре — тоест, като те приемам на доверие — но мисля, освен това знам за тебе още доста неща.

— Като не броим факта че не съм за продан, какво означава това?

— Направих доста догадки и според мен бих се разбирала чудесно с индивидуалист, който знае как да си играе с машините.

Известно ми беше, че столовата се подслушва и предполагах че тя не знае, че аз знам. Затова си имаше основание да каже онова, което току-що бе казала — и мислеше, че аз не го знам.

— Извинявай! Много бързаш — казах. — Дай на човека шанс, става ли?

— Защо не отидем някъде да поговорим за това?

На този етап вече бяхме стигнали до десерта.

— Къде?

— На Шпицберген.

Замислих се и кимнах:

— Добре.

— След час и половина ще съм готова.

— Олеле! — възкликнах. — Аз си мислех че имаш предвид например тази събота и неделя. Има още тестове, които трябва да се проведат, а аз — дежурства по график.

— Но работата ти тук вече приключи, не е ли така?

Захванах се с десерта — ябълков пай, при това доста вкусен, с бучка чедър — като си пийвах и кафето. Заклатих бавно глава над чашата.

— Мога да ти отменя дежурството за един ден — каза ми тя. — Нищо лошо няма да стане.

— Извинявай, резултатите от тестовете ме интересуват. Нека да е в събота и неделя.

Тя като че се замисли над това.

— Става — кимна най-накрая и аз продължих с десерта.

„Става“ вместо „да“, „добре“ или „ясно“ явно беше нещо като ключова дума. Или може би нещо друго, което тя направи или каза. Не знам. Вече не ми и пука.

Когато излязохме от столовата, тя вървеше малко пред мен. Аз отворих вратата пред нея и от двете страни към мен пристъпиха двама мъже.

Тя се спря и се обърна.

— Не си прави труда да го казваш — казах. — Не бях достатъчно бърз и сега съм арестуван. Моля те, не ми чети правата. Знам какви са. — Вдигнах ръце, щом видях желязото в ръката на единия. — Весела коледа — добавих.

Тя обаче все пак ми прочете правата, а аз през цялото време я гледах втренчено. Не смееше да ме погледне в очите.

По дяволите, това нейно предложение беше твърде хубаво, за да бъде истина. Според мен не беше много-много свикнала да играе тази роля, обаче — аз нехайно се зачудих дали не би го изтърпяла, ако обстоятелствата го налагаха. Но беше права, че работата ми на борда на „Аквина“ е приключила. Трябваше да се задействам и да се погрижа Алберт Швайцер да умре през идните двайсет и четири часа.

— Довечера наистина ще заминеш за Шиипберген — рече ми тя. — Там условията за разпит са по-добри.

Как ли щях да успея? Е…

Сякаш ми четеше мислите, тя добави:

— Тъй като изглеждаш донякъде опасен, бих те осведомила, че придружителите ти са много добре обучени мъже.

— Значи ти все пак няма да дойдеш с мен?

— Боя се, че не.

— Много лошо. Тогава трябва да си кажем сбогом. Искаше ми се да те опозная по-добре.

— Това не значеше нищо! — заяви тя. — Трябваше просто да те закараме там.

— Може би. Но ти винаги ще се чудиш и никога няма да го узнаеш.

— Боя се, че се налага да ви сложим белезници — обади се единият от мъжете.

Протегнах ръце и той почти извинително добави:

— Не, сър. Зад гърба, моля.

Така и направих, но докато мъжете ми минат отзад, хвърлих поглед на белезниците. Падаха си малко старомодни. Правителственият бюджет не пропуска да спести от такива работи. Ако се наведях назад, можех да ги прекрача и щяха да ми минат отпред. Трябваха ми, да речем, двайсет секунди…

— Има още нещо — обадих се аз. — Питам само от любопитство. Откри ли случайно защо ония двамата влязоха в моята каюта с взлом да ме разпитват и какво са искали всъщност? Ако ти е позволено да ми кажеш, бих искал да го знам, защото после спах доста зле.

Тя прехапа устна, като че се замисли и каза:

— Бяха от Ню Сейлъм — град-мехур на Северноамериканския континентален шелф. Бояха се, че РУМОКО ще спука купола им.

— И спука ли го? — попитах.

Тя се умълча.

— Още не знаем — каза тя най-накрая. — Засега мълчат. Опитахме да се свържем с тях, но засега не проявяват интерес.

— Какво искаш да кажеш?

— Още не сме успели да възстановим контакта.

— Искаш да кажеш, че може би сме унищожили цял град?

— Не. Според учените шансовете за това бяха минимални.

— Според вашите учени — казах. — Те сигурно са гледали на това по по-различен начин.

— Разбира се — отвърна тя. — Винаги има такива, които са против. Те изпращат саботьори, защото нямат доверие на нашите учени. То се подразбира…