— Съжалявам — казах.
— За какво?
— Че бутнах онзи под душа. Добре, благодаря. Ще го прочета във вестниците. Давай да заминавам за Шпицберген.
— Моля те — каза тя. — Правя онова, което съм длъжна да правя. Според мен така трябва. Ти може да си чист като сняг и лебедов пух. Ако е така, много скоро ще се убедят в това. Тогава… тогава бих искала да имаш предвид, че онова, което ти казах преди, може още да важи.
Изкисках се.
— Естествено, но аз вече ти казах сбогом. Благодаря че отговори на въпроса ми, все пак.
— Не ме намразвай!
— Няма. Но никога не бих могъл да ти имам доверие.
Тя ми обърна гръб.
— Лека нощ — казах.
Поведоха ме към хеликоптера. Помогнаха ми да се кача на борда. Бяха само те двамата и пилотът.
— Тя те харесваше — каза онзи с пистолета.
— Не — отвърнах.
— Ако е права, и ти си чист, ще я потърсиш ли отново?
— Никога вече няма да я видя — казах.
Той ме настани отзад в хеликоптера. После двамата седнаха и дадоха сигнал.
Моторите забоботиха и изведнъж се издигнахме.
В далечината РУМОКО тътнеше, пламтеше и плюеше.
Ева, съжалявам. Не знаех. Никога не бих се досетил, не може да стане така.
— Предполага се, че си опасен — обади се мъжът вдясно. — Моля те, не се опитвай да правиш нищо.
Ave, atque, avatque, казах аз, дълбоко в себе си.
Двайсет и четири часа, наредих на Швайцер.
След като си взех парите от Уолш се върнах на „Протей“ и няколко дни медитирах. Тъй като това не доведе до желания резултат, отидох да се напия с Бил Мелингс. В края на краищата, бях използвал неговата апаратура, за да убия Швайцер. Не му казах нищо, освен че му пробутах една измислена история за несъществуваща мацка с големи млечни жлези.
После заминахме на риба за две седмици.
Вече не съществувах. Бях изтрил Алберт Швайцер от лицето на земята. Постоянно си повтарях, че повече не искам да съществувам.
Ако ви се налага да убиете човек — искам да кажа, налага ви се, защото друг избор нямате — според мен това би било кървава и ужасна работа, която налага клеймото си върху душата ти и започваш да цениш повече стойността на човешкия живот.
Само че не беше така.
Беше тихичко и заразно. Срещу това аз имах изграден имунитет, но много малко хора разбраха за станалото. Бях разтворил пръстена и пуснал спорите. Това беше. Никога не научих имената нито на придружителите ми, нито на пилота. Дори и лицата им не бях разгледал добре.
То ги уби за трийсет секунди, а аз успях да си махна белезниците за по-малко от двадесетте секунди, които бях предвидил.
Разбих хеликоптера на брега, изкълчих си дясната китка, успях да се измъкна от проклетата машина и тръгнах пеш.
Щеше да изглежда така, сякаш са получили инфаркт.
Имах нужда да полежа. Ценя собствения си живот една идея повече от живота на всеки, тръгнал да го усложнява. Но това не значи, че не се чувствах ужасно скапано.
Карол ще заподозре какво е станало, според мен, но Централния признава само фактите. А аз се погрижих в хеликоптера да нахлуе достатъчно морска вода, която да се погрижи за спорите. Нито един известен на човека тест не би могъл да докаже, че съм ги убил аз.
Тялото на Алберт Швайцер без съмнение е било повлечено от водата през отворената врата.
Всичко е точно. Но може би съм се хванал с неподходяща професия. Все още ми е много скапано.
Изпод всички тези клафтери РУМОКО бълваше дим и се надигаше като ония холивудски чудовища, набедени за научна фантастика. Според прогнозите след няколко месеца пожарите щяха да угаснат. След това щяха да го покрият с почвен пласт и да насърчават мигриращите птици да спират там за почивка, може би да вият гнезда и да ползват острова за тоалетна, После щяха да засадят там червени мангрови дървета — мутанти и те щяха да свържат морето със сушата. Дори и насекоми щяха да доставят. Един ден, на теория, той щеше да бъде част от годен за обитаване архипелаг.
Решение на проблема с населението с две остриета: създавате ново място за живеене на хората като при това убивате маса хора, живеещи на друго място.
Да, сеизмичният шок бе пропукал купола на Ню Сейлъм. Имаше много жертви.
Но въпреки всичко новата рожба на проекта РУМОКО трябваше по план да се появи следващото лято.
Хората в Балтимор II се тревожат, но проучванията на Конгреса доказват, че грешката била на строителите на Ню Сейлъм, които не били подсигурили купола срещу резки промени. Съдът потърси отговорност на някои от контракторите, а двама отидоха при съдия-изпълнителя въпреки връзките, които, на първо място, им бяха осигурили участието в проекта.