Тоя остров хич не е хубав, голям е и на мен ми се ще никога да не бях натиквал онзи под душа. Той си е жив и здрав, доколкото знам — в Ню Сейлъм е расъл — но знам, че вече никога няма да бъде същият.
За следващия остров щели да вземат повече предпазни мерки — каквото и да значи това. Според мен тия предпазни мерки нищо не чинят и им нямам грам доверие. Но пък така или иначе вече на нищо нямам доверие.
Ако още един град-мехур си отиде, както си отиде твоят, Ева, според мен това ще ги накара да позабавят ход. Но надали ще е краят на проекта РУМОКО. Според мен пак ще си намерят извинение. И после ще почнат да вдигат па̀ра за трети остров.
От друга страна, бих казал че след като всичко в днешно време се контролира, бихме могли да контролираме и населението. Аз дори ще си спретна самоличност — всъщност много самоличности — и ще гласувам за това, ако се стигне до референдум. Според мен трябва да се строят повече градове-мехури и да се увеличат начинанията във връзка с космическите изследвания. Но никога повече РУМОКО. Не.
Въпреки резервите си от миналото почвам да действам на своя глава. Уолш никога няма да разбере. Надявам се, че и никой друг никога няма да разбере. Не съм алтруист, но като че дължа нещичко на расата, от която смуча кръв. В края на краищата, някога и аз й принадлежах…
Ще се възползвам от това, че не съществувам и ще саботирам тази гадост така, че да си остане последна.
Как?
Ами поне ще се погрижа да го превърна в Кракатао.
В резултат на последното Централния научи доста неща за магмата, а като последица от това — и аз.
Ще манипулирам заряда и може би дори ще го направя множествен.
И когато бебето изплаче, ще съм се погрижил това да е най-страшният сеизмичен трус, който помни човечеството. Сигурно няма да е много трудно да се постигне.
Може би ще убия хиляди хора. Без съмнение ще убия някого. Както и да е — когато РУМОКО пропука Ню Сейлъм, мнозина толкова се уплашиха, че според мен РУМОКО II ще изпоплаши още повече. Надявам се, че по това време мнозина ще карат отпуските си на пътешествия с кораби. Прибавете и факта, че знам как плъзва един слух и мога сам да ги пускам. И ще го направя.
Или поне ще разчистя палубите, доколкото мога.
Ще постигнат резултати, проектантите де — като например цял Еверест посред Атлантика и някой и друг пропукан купол. Засмей се — значи ти си добър човек.
Сложих примамката и хвърлих въдицата. Бил отпи от портокаловия сок, а аз дръпнах от цигарата.
— Напоследък си инженер консултант, така ли? — попита ме той.
— Ъ-хъ.
— И сега какво смяташ да правиш?
— Намислил съм една работа. Малко е сложничка.
— Ще се хванеш ли?
— Да.
— Понякога ми се ще да бях такъв като тебе.
— Недей. Не си струва.
Загледах се в тъмните води, способни да раждат чудеса. Утринното слънце току-що бе близнало вълните и решението ми беше, така да се каже, твърдо. Вятърът бе хладен и приятен. Небето днес щеше да е красиво. Личеше си по разкъсаните облаци.
— Звучи ми интересно. Значи, казваш, разрушителна работа?
И аз, Юда Искариот, го погледнах и рекох:
— Подай ми кутията със стръвта. Май нещо се е закачило на въдицата.
— И на моята. Чакай малко.
Денят се изсипа върху палубата като куп сребърни долари.
Извадих моята риба и я треснах милосърдно с тоягата по тила.
Продължавах да си повтарям, че не съществувам. Надявам се да е вярно, макар и да чувствам, че не е. Сякаш под всяко мярнало се зайче по вълните виждам лицето на стария Колгейт.
Ева, Ева…
Прости ми, моя Ева. Как искам дланта ти да докосне челото ми.
Красиво е — среброто. Тази сутрин вълните са синьозелени и Боже, колко е красива светлината!
— Ето ти стръвта.
— Благодаря.
Взех я и отплавахме.
Всъщност всеки умира някога, отбелязах аз. Но от това не ми стана по-добре.
Ала всъщност от нищо не би могло да ми стане по-добре.
Следващата картичка ще е за Коледа, както обикновено, Дон, но този път година по-късно.
Никога не ме питай защо.
Част втора
’Кйваллл’кйе’к’куутай’ллл’кйе’к
След като всички си тръгнаха, дълго след това, щом падна късна нощ, ясна и чиста, а светещите й, пулсиращи рояци се отразиха в хладното течение на Гълфстрийм под станцията, аз седнах на шезлонга на малката веранда зад дома ми — да пийна бира и да гледам как отминават звездите.
Чувствата ми представляваха объркана смесица и още не бях решил какво точно да правя с онова, което ми бе останало.
Беше странно. Можех отново да приведа всичко в пълен ред, като реша да забравя дреболиите, за които нямах обяснение. Вече бях постигнал онова, което си бях поставил за цел. Просто трябваше да ударя един печат „ПРИКЛЮЧЕНО“ върху досието в ума ми, да се махна, да си взема парите и да си живея дълго и честито.