— Чакай — спрях го аз. — Ами акулите?
— Още в самото начало са били отстранени от парковете. Дори делфините са помогнали. Минаха вече над десет години, откакто и последната акула е била прогонена оттам.
— Разбирам. Какво влияние има компанията в управлението на парковете?
— Всъщност никакво. В момента тя поддържа оборудването, и това е.
— Много ли от хората на „Белтрейн“ работят и като гидове?
— Неколцина — на непълен работен ден. Живеят наблизо, познават района и притежават всички необходими умения.
— Бих искал да прегледам медицинските картони.
— Ето ги — заедно със снимки на телата.
— Ами човекът от Андрос — Руди Майърс? Той с какво се е занимавал?
— Учил е за болногледач. Работил е в няколко старчески дома. Един-два пъти е бил подвеждан под отговорност, че краде от пациентите. Първия път обвиненията са били отхвърлени. Втория път го осъждат условно. И после, така да се каже, го отлъчили от професията. Това е било преди шест-седем години. Оттогава е бачкал какво ли не, но досието му е чисто. Последните две години работи на острова в нещо като бар.
— „Нещо като“?
— Има лиценз за продажба на алкохол, но се предлагат и наркотици. Обаче се намира на майната си и никой досега не е вдигал пара за това.
— Как се казва?
— „Чикчарни“
— Това пък какво е?
— Местен фолклор. Чикчарни е някакъв вид дървесен дух. Прави разни бели. Като елфите.
— Доста оригинално, предполагам. Андрос не е ли, дето живее Марта Милей, фотографката?
— Да, точно така.
— Аз съм й голям почитател. Обичам подводната фотография, а нейните снимки винаги са добри. Всъщност тя има няколко албума с делфини. Някой сетил ли се е да я пита какво мисли за убийството?
— Беше заминала.
— О. Надявам се, че ще се прибере скоро. Бих искал да се запозная с нея.
— Значи приемаш?
— Да, тъкмо сега имам нужда от работа.
Той бръкна в сакото си, извади дебел плик и ми го подаде.
— Тук има копия на всичко, с което разполагам. Няма нужда да ти казвам, че…
— Няма нужда да ми казваш — прекъснах го, — че за еднодневката собственият й живот е цяла вечност.
Пъхнах плика под сакото си и се обърнах.
— Ще се видим — подметнах.
— Тръгваш ли вече?
— Имам много работа.
— Късмет тогава.
— Благодаря.
Тръгнах наляво, той — надясно, и толкова.
Станция Едно беше нещо като нервен център на областта. Това ще рече, че беше по-голяма от останалите цехове за извличане на уран и в нея се намираха офисите, няколко лаборатории, музей, болница, квартири, и няколко места за отдих и развлечение. Това беше изкуствен остров, фиксирана платформа с диаметър около седемстотин фута в диаметър, който държеше под наблюдение и обслужваше още осем станции в областта. Намираше се на един хвърлей място от Андрос, най-големият от Бахамските острови, и ако обичате около вас да има много вода, а аз обичам, то бихте намерили живота тук за тих и спокоен, и немалко привлекателен.
След обиколката и запознанствата през този първи ден разбрах, че задълженията ми ще представляват около една трета рутина и две трети реакция на обстоятелствата. Рутинната част — това беше инспекцията и превантивната поддръжка. Останалото бяха непредвидени поправки — обикновената работа за подводен монтьор при нужда.
Доктор Ленърд Бартелми, директорът на станцията, беше човекът, който ме посрещна и ме разведе из острова: приятен дребосък, който явно много обичаше да говори за работата си, на средна възраст, вдовец, за когото Станцията беше дом вече пет години. Първият човек, с когото ме запозна, беше Франк Кашел, когото намерихме в главната лаборатория — дъвчеше сандвич и чакаше да приключи някакъв тест.
Франк преглътна и се усмихна, стана и се ръкува с мен, а Бартелми ме представи:
— Това е новият, Джеймс Мадисън.
Франк беше тъмнокос, с тук-таме прошарена коса, няколко бръчки, които подчертаваха изсечената му челюст и малко шкембенце над колана.
— Радвам се, че си при нас — каза той. — Оглеждай се за хубави камъни и ми донасяй по някоя коралова китка от време на време. Ще се разберем.