Бартелми се обърна. Последвах го до вратата и той рече:
— Е, първо трябва добре да запомниш, че е станало доста далеч оттук, на североизток, в самия парк. Там ние нямаме никакви действащи устройства, така че задълженията ти изобщо няма да ти налагат да се приближаваш до мястото, където се е случило нещастието. Второ, екип от Института по делфинология претърсва целия район, включително и нашия анекс, с инструменти за подводно издирване. Трето, до второ нареждане всяка област, където се налага да се потопи някой от нашите, ще бъде под постоянно сонарко сканиране — а при всички дълбинни гмуркания освен това ще се използват клетки против акули и потопяеми камери за декомпресия, за всеки случай. Освен това ще ти бъде предоставено оръжие — дълга метална тръба със заряд и гилза — която може да прогони разярен делфин или акула.
— Добре — кимнах аз, щом се насочихме към следващата групичка сгради — Това ме кара да се чувствам много по-спокойно.
— И без това смятах след малко да подхвана темата — каза той. — Обаче търсех най-добрия начин да започна. Сега и на мен ми е по-добре… ето тук са офисите. По това време трябва да са празни.
Той отвори вратата и аз го последвах вътре: бюра, паравани, шкафове с папки, офис машини, водоохладител — нищо необичайно — и, както каза той, нямаше жива душа. Преминахме по централния коридор и излязохме през вратата в дъното, а после прекосихме малката алея, която разделяше сградата от съседната. Влязохме.
— Това е нашият музей — обясни той. — Сам Белтрейн реши, че ще е хубаво да имаме малък музей и да го показваме на посетителите. Пълен е с разни морски неща и с няколко макета на нашите машини.
Кимнах и се огледах. Поне макетите не доминираха, както бях очаквал. Подът бе покрит със зелена настилка, а една миниатюрна версия на станцията бе изложена в подобна на маса витрина до вратата — отдолу се виждаше цялото оборудване. На полиците по стената отзад бяха подредени няколко макета в уголемен мащаб на най-важните компоненти и табели с обяснения и исторически сведения. Старинно оръдие, два фенера, няколко токи на колани, няколко монети и някакви ръждясали инструменти бяха изложени наблизо — били извадени от вековния кораб, потънал недалеч от станцията, както пишеше на табелата. На отсрещната стена бяха изложени скелети на морски животни — по-големите се намираха най-отпред, във витрини. Бяха придружени с цветни скици на животните в плът и кръв, с перки — като се започне от мънички рибета и се стигне до делфин, заедно с чучело на акула в естествена големина; реших някой път да дойда сам и да го разгледам малко по-внимателно. Имаше голяма секция, където бе изложена сбирката на Франк Кашел, старателно подредена и с етикети. Беше отделена от рибите със стъкло, а на стената беше закачен малко странен, но все пак привлекателен акварел, озаглавен „Силуетът на Майами“. В долния ъгъл бе надраскано името „Кашел“.
— О, Франк рисува — възкликнах. — Не е лошо.
— Не, това е на жена му, Линда — поясни ми той. — Ще се запознаеш с нея след малко. Би трябвало да е в съседната стая. Тя е библиотекарка и се занимава с цялата канцеларска работа.
И така, минахме през вратата, която водеше към библиотеката, и видях Линда Кашел — седеше зад едно бюро и пишеше. Щом влязохме, вдигна поглед. Изглеждаше на двайсет и пет-шест години. Косата й беше дълга, изрусяла от слънцето, прибрана назад и прикрепена с инкрустирана шнола. Сини очи на издължено лице с ямичка на брадичката, леко чип нос, рояк лунички и много равни и много бели зъби, които блеснаха, щом Бартелми я поздрави и ни запозна.
— Когато и да решите да вземете книга, заповядайте — каза тя.
Огледах рафтовете, секциите, машините.
— Имаме добри копия от стандартните справочници, които често използваме — каза тя. — Мога да взема факсимилета на всичко друго по заявка от предния ден. Това там е белетристика и разни по-леки неща — тя посочи една секция до прозореца. — После са онези рафтове с касетите отдясно, предимно подводни шумове — звуците, които издават рибите, такива работи, част от постоянните проучвания, които извършваме за Националната научна фондация, а последната секция е с музика, за наше собствено удоволствие. Всичко е описано тук — тя стана и потупа едно устройство за архивиране с индекс-таблица отстрани. — Ако искате да вземете нещо, а тук няма никой, бих ви била благодарна, ако запишете каталожния номер, името си и на коя дата сте взели книгата. — Тя погледна тетрадката за регистриране на бюрото. — А ако искате да задържите нещо повече от седмица, моля ви, само ми кажете. В долното чекмедже има и сандъче с инструменти, в случай, че ви потрябват клещи например. Да не забравите да ги приберете после пак там. Май за друго не мога да се сетя — завърши тя. — Имате ли въпроси?