— Напоследък рисувате ли? — попитах.
— А — отвърна тя и отново седна. — Видели сте акварела ми. Боя се, че надали ще стигна по-далеч от музея в съседната стая. Почти съм се отказала вече. Знам, че не съм чак толкова добра.
— На мен доста ми хареса.
Тя изкриви уста.
— Когато стана по-стара и по-мъдра и вече не съм тук, може пак да опитам. Вече всичко съм опитала на тема вода и брегове.
Усмихнах се — не можех да се сетя какво още да кажа. Тя също се усмихна. После си тръгнахме и Бартелми ме пусна да се нанеса в къщичката си, бившата квартира на Майкъл Торили. Настаних се.
След като обядвах, отидох да работя с Диймс и Картър в склада за оборудване. Така свършихме по-рано. Тъй като беше още много рано за вечеря, те ми предложиха да поплуваме и да разгледаме потъналия кораб.
Намираше се на около четвърт миля южно от станцията, извън „стената“, на дълбочина може би двайсет клафтера — поне това, което е останало от него, и изглеждаше зловещо — такива руини винаги са зловещи — в трепкащите лъчи на нашите фенери. Счупена мачта, прекършен бушприт, продънена палуба и смачкан планшир се виждаха над калта; развълнуван рояк дребни рибки, които ние разтревожихме, с каквото и да се занимаваха там вътре в черупката и край нея, частичната завеса от водорасли, ту придърпвана, ту отмятана от вълните — това беше всичко останало от нечии надежди за успешно пътуване, от труда на корабостроителите и може би от известен брой хора, чийто последен спомен беше за буря или за меч, и после внезапно разгъналите се спирали, сиви, сини, зелени, студени.
Или може би тези хора са успели да стигнат до Андрос и да вечерят като нас по-късно. Ядохме в едно ресторантче с карирани покривки в бяло и червено край брега; по крайбрежната ивица беше струпано кажи-речи всичко създадено от човека. Вътрешността на Андрос гъмжеше от мангрови блата, махагонови и борови гори, гълъби, патици, пъдпъдъци, гугутки и чикчарни. Храната беше вкусна; бях гладен.
После поседяхме, пушехме и си приказвахме. Все още не бях се запознал с Пол Валънс, но на другия ден двамата трябваше да работим в екип. Попитах Диймс що за човек е той.
— Едър мъж — отвърна той. — Горе-долу колкото тебе, само че хубав. Един такъв затворен. Много добър гмуркач. Двамата с Майк всяка събота и неделя обикаляха из Карибието. Сигурно на всеки остров си има гадже, бас ловя.
— Той как… понася станалото?
— Май доста добре, като го гледам. Нали ти казах, че е доста затворен, много-много не си показва чувствата. Двамата с Майк бяха приятели от години.
— Според тебе какво е убило Майк?
Тук се намеси Картър.
— Някой от проклетите делфини! Хич не трябваше да се захващаме с тях. Веднъж един ми мина отдолу и замалко да ми види сметката.
— Те обичат да си играят — възрази Диймс. — Не е искал да ти навреди.
— Според мен искаше. А и тая тяхна мазна кожа, също като мокър балон. Да ти се додрайфа!
— Имаш предразсъдъци. Те са гальовни като кученца. Сигурно ти се струва така, защото имаш някакви сексуални задръжки.
— Дрън-дрън! — възмути се Картър. — Те…
Тъй като аз бях започнал, чувствах се задължен да сменя темата. Така че попитах дали е вярно, че Марта Милей живее наблизо.
— Да — вкопчи се Диймс за предоставената му възможност. — Къщата й е на четири мили оттук, на брега. Била много спретната, разбирам, макар че съм я виждал само от водата. Има си и пристанище. Има комета, яхта, доста големичък крейсер и чифт моторници. Живее сама в дълга, ниска сграда, която стърчи над водата. Дотам дори няма път.
— Отдавна се възхищавам на работите й. Много ми се иска да се запозная с нея.
Той поклати глава.
— На бас, че няма да можеш. Тя е много саможива. И телефонът й го няма в указателя.
— Жалко. Имате ли представа защо се държи така?
— Ами…
— Тя е инвалид — обади се Картър. — Веднъж я видях, на вода. Беше пуснала котва, а аз минавах на път за една от станциите. Това беше преди да съм чул за нея, така че се приближих, колкото да кажа здрасти. Тя снимаше през стъкленото дъно на лодката си и щом ме видя, почна да пищи и да ми крещи да се измитам, плашел съм бил рибата. После грабна един брезент и си зави краката. Обаче аз успях да ги мерна. От кръста нагоре е симпатична, съвсем нормално изглеждаща жена, но бедрата и краката й са страшно разкривени и грозни. Много съжалявах, че съм я накарал да се чувства неловко. И на мен самия ми беше неловко и не знаех какво да кажа. Тъй че се провикнах „Съжалявам“, махнах и си продължих по пътя.