Щом влязох, забелязах на около петнайсет фута пред себе си красив махагонов бар — изглеждаше така, сякаш го бяха взели от някой кораб. Имаше осем-десет маси, няколко от тях — заети, а вдясно от бара — вход със завеси. Някой нескопосно бе нарисувал около него ореол от облаци.
— Какво да бъде?
— Бира — поръчах. — А да имате нещо за ядене?
— Изчакай!
Барманът се обърна и погледна в малкия хладилник.
— Сандвич с рибна салата? — предложи ми той.
— Бива.
— Добре. Щото друго нямаме.
Барманът стъкми сандвича, донесе го и ми отвори бирата.
— Това, дето го чух, беше твоята лодка, нали?
— Точно така.
— Отпуска ли?
— Не. Тъкмо почнах работа в Станция Едно.
— О. Значи гмуркач?
— Да.
Той въздъхна.
— Значи, заместникът на Майк Торили. Горкичкият той.
Предпочитам да ме наричат „наследник“, а не „заместник“ при подобни ситуации, защото така хората по-малко приличат на примамка за акули. Но кимнах.
— Да, чух за станалото — казах. — Лоша работа.
— Той доста често идваше тук.
— И това чух. И че онзи, който е бил с него, е работил тук.
Барманът кимна.
— Руди. Руди Майърс. Бачка тук две години.
— Те са били доста близки приятели, нали?
Той поклати глава.
— Не бих казал. Просто се познаваха. Руди работеше там отзад — той хвърли поглед към завесите. — Нали разбираш.
Кимнах.
— Като главен гид, висш медицински кадър и първи мияч на бутилки — рече барманът с обиграна лекота. — Ти интересуваш ли се от…
— Какъв е специалитетът на заведението?
— Розов рай — отвърна той. — Хубаво е.
— Какво има в него?
— Малко унес, малко настроение, прекрасни сияния…
— Може би другия път — рекох. — Често ли излизаха да плуват двамата с Руди?
— Не, за първи път им беше. Тебе да не те е страх?
— Ами не бих казал, че ми е кеф. Когато се хванах на тая работа, никой не ми каза, че могат да ме изядат. Майк да е подхвърлил, че в морето става нещо необичайно?
— Не, не си спомням да е казвал.
— Ами Руди? Той обичаше ли водата?
Барманът се втренчи в мен и се понавъси.
— Защо питаш?
— Защото ми хрумна, че това би могло да има значение. Ако се е интересувал от такива неща и Майк се е натъкнал на нещо необикновено, би могъл да го изведе да го разгледа.
— Какво например?
— Знам ли. Но ако е намерил нещо и то е било опасно, ще ми се да съм наясно.
Бръчката на челото му изчезна.
— Не — рече той. — Нямаше да излезе да зяпа, ако ще и Лохнеското чудовище да бе изплувало тук.
— Чудя се тогава защо ли е отишъл.
Той сви рамене.
— Нямам представа.
Имах чувството, че ако го попитам още нещо, просто ще разруша прекрасната хармония помежду ни. Така че си изядох сандвича, изпих си бирата, платих и си тръгнах.
Отново слязох по потока в открито море и поех на юг покрай брега. Диймс беше споменал, че се намирало на четири мили от ресторанта и че сградата била дълга и ниска, надвиснала над водата. Добре. Надявах се вече да се е върнала от онова пътуване, за което ми беше споменал Дон. Най-лошото, което можеше да ми направи, беше да ме напъди. Но тя знаеше страшно много неща, които вероятно си струваше да чуе човек. Познаваше района, познаваше делфините. Исках да узная мнението й, ако имаше такова.
Небето все още беше доста светло, макар въздухът да бе захладнял, когато забелязах малко заливче горе-долу на очакваното разстояние. Намалих скоростта и завих нататък. Да, това беше мястото, малко по-назад и вляво — къщата беше построена над стръмен наклон, с предна палуба, надвесена над водата. Няколко лодки — едната с платна — бяха закотвени отстрани, приютени от дългата бяла извивка на вълнолома.
Продължих нататък като постепенно забавях ход. Видях я — седеше на кея. Тя също ме забеляза и се протегна за нещо. После я загубих от поглед, щом пристанах откъм подветрената страна — тя беше над мен. Угасих мотора и вързах лодката на най-близкото колче, като се чудех дали няма да се появи в следващия миг с прът с кука в ръка, готова да отпъди всеки натрапник.
Нищо подобно не стана, така че се изкачих на скелето, което водеше нагоре. Тя тъкмо донагласяше дълга, ветрееща се пола — сигурно точно за нея се беше пресегнала преди малко. Беше по горнище на бански и седеше на самия кей, близо до ръба, а краката й бяха скрити под плата в зелено-синьо-бял десен. Косата й беше дълга и много черна, очите й — тъмни и големи. Чертите й бяха правилни, определено напомняха на азиатски — лицето й беше от онези лица, които намирам за изключително привлекателни. Спрях на върха на рампата и щом срещнах погледа й, мигом ми стана неловко.