Смачках фаса, станах, отидох в музея и затърсих ключа за осветлението. Не се виждаше никакъв. Докато опипвах за него, чух да се отваря отсрещната врата.
Обърнах се и видях Линда Кашел, която тъкмо пристъпваше прага. Направи още една крачка, извърна поглед към мен, замря на място и сподави напиращия в гърлото си писък.
— Аз съм, Мадисън — успокоих я. — Извинявай, че те стреснах така. Търся откъде се палят лампите.
Минаха няколко секунди.
— О — обади се тя най-после. — Ключът е долу, зад дисплея. Ще ти го покажа.
Тя отиде до входната врата и заопипва зад макет на някакво устройство.
Лапите светнаха и тя изхихика нервно.
— Уплаши ме! Днес работих до късно. Не е твърде обичайно за мен, но ми се струпа много. Излязох да подишам малко чист въздух и не съм те видяла да влизаш.
— Взех книгите, които ми трябват — отвърнах аз. — Благодаря ти обаче, че ми запали лампите.
— Ще се радвам да ти ги запиша.
— Вече го направих — обясних, — но ги оставих вътре, защото исках отново да разгледам експонатите тук, преди да си тръгна.
— О… Е, аз тъкмо се готвех да затварям. Но ако искаш да поостанеш, добре, ще затвориш ти.
— Какво трябва да направя?
— Само изключи осветлението и затвори вратите — ние тук не заключваме. Прозорците вече ги затворих.
— Добре, няма проблеми… Извинявай, че те изплаших.
— Спокойно, нищо ми няма.
Тя се запъти към входната врата, обърна се на прага и пак се усмихна — този път по-успешно.
— Е, лека нощ.
— Лека нощ.
Първата ми мисъл беше, че не се забелязваше да има повече работа от миналия път, втората — че май се мъчеше малко повече, отколкото трябва, да ме накара да й повярвам, а третата беше ниска и долна.
Но доказателството можеше да почака. Отново насочих вниманието си към скелета на делфина.
Долната челюст със спретнато подредените остри зъби направо ме порази — размерът й май беше най-интересното в нея. Почти. По-интересно явно беше, че теловете, които я крепяха на място, бяха чистички, непотъмнели, лъскави и краищата им блещукаха като съвсем скоро отрязани за разлика от по-окислените им събратя навсякъде, където костите на скелета бяха прикрепени с тел.
Онова, поради което размерът ми се струваше интересен, беше, че бе много подходящ за допълнително оръжие при ръкопашен бой.
И това беше всичко. Но достатъчно. Опипах костите на челюстта, след това — и ноздрата; прокарах пръсти по муцуната, отново стиснах челюстта. Защо, отначало не се досещах, докато в ума ми не се прокрадна гротесков образ на Хамлет. Наистина ли беше толкова неуместен? Дойде ми наум и една фраза на Лорън Айсли: „… Всички ние сме потенциални вкаменелости и носим в телата си несъвършенствата на предишните си животи, белезите на свят, в който живите същества преминават от век във век почти толкова безплътни, колкото и облаците.“ Ние сме дошли от водата. Този тук, дето го стисках, бе прекарал живота си там. Но и моят, и неговият череп бяха изградени от калций — морско вещество, избрано в самото начало и неотменима част от нас и днес. И двата черепа приютяваха големи мозъци — подобни, ала различни; и двата явно съдържаха център на съзнанието, сетивните възприятия, чувствителността с всички съпътстващи удоволствия, мъки и най-различни заключения във връзка със съществувалото преди нас. Единствената разлика, която наистина имаше значение, сепнах се аз, не беше, че този тук се е родил делфин, а аз — човек, а по-скоро това, че аз бях още жив — нещо крайно маловажно от гледна точка на времето, в което бях нахлул случайно. Отдръпнах ръка и притеснено се зачудих дали някой някога няма да използва и моите останки, за да убие някого.
Вече нямаше причини да се бавя тук, затова си взех книгите, затворих и се изметох оттам.
Върнах се вкъщи, зарязах книгите на нощната масичка и оставих лампата да свети. Излязох отново през задния вход, който извеждаше на малка, относително уединена веранда с приятно разположение — точно на брега на островчето, с изглед към морето, незакриван от нищо. Ала не спрях да се възхитя на панорамата. Щом други можеха да поизлязат за глътка въздух, защо да не го направя и аз.
Поразходих се, докато намеря подходящо място — малка пейка в сянката на болницата. Седнах — доста добре скрит, но все пак имах пълен изглед към комплекса, който току-що бях напуснал. Чаках доста дълго и се чувствах като подлец, но продължавах да наблюдавам.
Минутите не спираха шествието си и вече почти бях решил, че съм сбъркал, че съм попрехвърлил мярката на предпазливостта и нищо няма да се случи.
Точно тогава вратата в дъното на офиса — онази, през която бях влязъл първия път — се отвори и от нея излезе мъж. Той се запъти към най-близкия край на островчето и, както би се сторило на всеки, който го забележи, започна да се разхожда покрай брега. Беше висок горе-долу колкото мене, което значително стесняваше полето, така че бе почти ненужно да чакам да влезе в квартирата, принадлежаща на Пол Валънс, и след миг да видя как светват лампите.