— Ще го запомня — кимнах, като се чудех дали пък не е усетил нещо и не ме насърчава да нарушавам правилата с цел да се отърве от мен. Това обаче ми се видя твърде измислено, доста параноична реакция от моя страна. Така че прогоних тази мисъл от ума си.
— Той пак ли беше загазил? — попитах.
— Според мен, да — отвърна Пол. — Не съм сигурен.
И това беше всичко, което имаше да каже по въпроса. Разбира се, аз исках да го поразпитам и за друго, но познанството ни все още бе на тази степен, когато би трябвало да ми даде възможност за това, а той не го направи.
Така че свършихме работата, върнахме се на станция Едно и — който откъдето е. Наминах при Дейвис и му съобщих, че по-късно ще ми трябва лодка. Прибрах се вкъщи и изчаках, докато той отиде да вечеря. После се върнах на пристанището, метнах водолазния екип в лодката и потеглих. Самостоятелното гмуркане беше забранено, а освен това мерките за безопасност, които Бартелми ми бе изложил първия ден, бяха доста строги. Вярно, че важаха само в района на станцията, а корабът се намираше извън него, но не ми се искаше да обяснявам къде точно отивам.
Разбира се, мина ми през ума, че може да е капан, заложен така, че да мога да се хвана по най-различни начини. Надявах се челюстта на моя приятел от музея да си е на мястото, но не отхвърлях опасността от подводна засада. Всъщност бях взел със себе си една от малките смъртоносни палки, заредена и готова. Снимките бяха съвсем ясни. Нямаше как да ги забравя. Нито пък отхвърлях възможността за клопка. Просто трябваше да внимавам.
Макар да не знаех какво ще стане, ако ме забележат да се гмуркам самичък с екипа на компанията, налагаше се да разчитам на способността си да ги забаламосам и да се измъкна, ако авторът на бележката си е наумил само да ме хванат в нарушаване на домашния покой.
Стигнах до мястото, пуснах котва, навлякох костюма и се гмурнах зад борда.
Хладната гладкост ме обгърна и аз затанцувах надолу — любопитен, нащрек, с все по-нарастващо чувство за крехкост. По пътя към дъното загребвах ритмично, преминах от хлад в студ, от светло в тъмно. Включих фенерчето и раздвижих лъча насам-натам.
След минути го намерих, заобиколих го и се огледах за други натрапници като мене.
Ала не, нищо. Явно бях сам.
Стигнах до кораба и осветих разцепената, прекършена главна мачта. Наизскачаха малки рибки и устроиха буйно представление около планшира. Фенерчето освети пласта тиня в основата на мачтата. Изглеждаше недокоснат, но тогава нямах представа колко време е необходимо на тинята да улегне.
Приближих се, надвесих се и започнах да ръчкам с тънкия прът, който бях донесъл. След малко напипах нещо малко и продълговато, вероятно метално, на около двайсетина сантиметра под повърхността.
Приближих се още повече и разчистих слоя тиня. Водата се размъти и надигналата се тиня скри разровеното от мен място. Изпсувах наум и бавно зарових лявата си ръка с изпънати пръсти в тинята.
Не срещнах никаква пречка, докато не напипах самата кутия. Никакви жици, въжета, чужди предмети. Определено беше метална. Проследих очертанията й: около петнайсет на двайсет и пет на осем сантиметра. Беше изправена и прикрепена към мачтата с двойна тел. Не беше вързана за нищо друго, тъй че я извадих, за да я разгледам по-добре.
Беше малък, стандартен на вид сейф с дръжки от двете страни и отгоре. Жиците минаваха през двете дръжки. Извадих макара с пластмасова корда и я вързах за най-близката до мен дръжка. След като размотах доста от нея, се наведох и използвах клещите, които носех, за да прережа телта, с която кутията бе прикрепена към мачтата. После се понесох нагоре, като размотавах подире си остатъка от кордата.
След като се качих в лодката и се измъкнах от водолазния костюм, лека-полека издърпах касата от дълбините. Движението и промяната в налягането не взривиха нищо, така че когато най-накрая я измъкнах на борда, се чувствах в малко по-голяма безопасност. Поставих я на палубата и докато я развързвах и навивах наново кордата, размишлявах.
Сейфът беше заключен, а съдържанието му, каквото и да бе то, се местеше вътре, когато го разклатих. Развинтих ключалката с отвертка. После се прехвърлих във водата и оттам протегнах пръта и повдигнах капака.
Но освен плискането на вълните и моето дишане не се чу друг звук. Така че отново се качих в лодката и надникнах в сейфа.
Вътре имаше брезентова чанта със закопчан капак. Разкопчах го.
Камъни. Чантата беше пълна с куп доста невзрачни на вид камъни. Но тъй като хората поначало не биха хвърлили толкова усилия без никаква причина, истинската им стойност явно беше доста прилична. Подсуших няколко, като ги търках енергично с кърпата. После ги огледах внимателно. Да, забелязах проблясъци тук и там.