Когато Кашел ме беше попитал разбирам ли от камъни и му бях отговорил „малко“, не го бях излъгал. Наистина разбирах само малко. Но в случая това беше достатъчно. Избрах най-обещаващия образец за експеримента и разчистих мръсните минерални наслоявания по него. След няколко минути един от ръбовете му прояви невероятни способности, когато се опитах да одраскам с него какъвто и да е материал.
Някой изнасяше диаманти контрабанда, а друг искаше аз да го разбера. Какво ли очакваше информантът ми да правя с подадената информация? Очевидно ако искаше да информирам властите, щеше да го направи и сам.
Щом разбрах, че ме използват за цели, които все още ми бяха неясни, реших да направя онова, което вероятно очакваха от мен — и без това сам смятах да постъпя точно така.
Успях да се върна и да разтоваря екипировката без проблеми. Бях увил чантата с диаманти в хавлията и я носих така чак до вкъщи. Този път никой не ми беше пъхал писма под вратата. Мушнах се под душа и се изкъпах.
Не можех да се сетя за някое наистина хитро скривалище, където да бутна камъните, така че ги пъхнах в шахтата за боклук и поставих капака. Ала преди това извадих четири от грозните патенца. Засега щеше да мине. Облякох се и тръгнах на разходка.
Навън мернах Франк и Линда, които вечеряха на верандата, така че се върнах вкъщи и си спретнах набързо вечеря от полуфабрикати. После гледах залеза около двайсет минути. След като необходимият, както ми се стори, период от време измина, се върнах обратно.
Стана даже по-добре, отколкото очаквах. Франк седеше сам на вече разчистената веранда и четеше. Приближих се и подвикнах:
— Здравей.
Той се усмихна, кимна и свали книгата.
— Здрасти, Джим. Как ти се струва тук, след като вече изкара няколко дена?
— О, добре е — отвърнах аз. — Много си е добре. Ти как си?
Той сви рамене.
— Няма от какво да се оплача… Мислехме да те поканим на вечеря. Утре става ли?
— Страхотно звучи. Благодаря ти.
— Към шест?
— Бива.
— Намери ли си нещо интересно за развлечение?
— Да. Всъщност се вслушах в съвета ти и си възкресих стария навик да събирам камъни.
— О? И попадна ли на нещо интересно?
— Тъкмо днес намерих — отвърнах. — Невероятен случай, наистина. Съмнявам се дали някой би могъл да попадне на това освен случайно. Ще ти покажа.
Извадих камъните от джоба си и ги пуснах в дланта му.
Той се вторачи в тях. Опипа ги. Въртя ги насам-натам. Сигурно половин минута.
— И искаш да разбереш какви са, така ли? — попита ме той най-накрая.
— Не. Това вече го знам.
— Разбирам.
Погледна ме и се усмихна.
— Къде ги намери?
Пуснах много-много бавна усмивка.
— Още има ли? — попита.
Кимнах.
Той облиза устни. После пак се вторачи в камъните.
— Е, ако искаш, ми кажи — какво беше находището?
Мисълта ми не беше щракала толкова бързо, откакто пристигнах тук. В начина, по който ме попита, имаше нещо, което включи ума ми на максимална скорост. Бях си мислил за строго контрабандна операция по изнасяне на диаманти с него в ролята на главен дистрибутор на камъните. Сега обаче преразгледах оскъдните си знания за случая. Най-големите диамантени мини в света бяха в Южна Африка, където диамантите се намираха в скала, известна като кимберлит или „син грунд“. Но как изобщо се оказваха там? Чрез вулканичен процес — късчета въглерод, застинали в потоци разтопена лава, подложени на интензивно нагряване и налягане, които променят структурата им, втвърдяват ги и ги превръщат в кристалните форми на най-добрия приятел на всяко момиче. Ала освен това съществуваха и алувиални находища — диаманти, изтръгнати от лоното им от древни потоци, често отнесени далече от месторождението им и струпани в крайбрежни подмоли. Така беше в Африка, разбира се, и въпреки че знанията ми за находищата в Новия свят бяха доста ограничени, знаех, че голяма част от Карибската островна система е възникнала чрез вулканична дейност. Възможността за наличие на местни находища — от вулканично-тръпната разновидност или пък алувиални — не беше изключена.
С оглед на донякъде ограничената област на действие от пристигането ми насам отвърнах:
— Алувиално. Не беше тръба, това мога да ти кажа.
Той кимна.
— Имаш ли някаква представа за големината на находката ти?
— Всъщност не — отвърнах. — Там, откъдето идват тези, има и още. Но що се отнася до истинския размер на находището, е рано да се каже.
— Много интересно — рече той. — Знаеш ли, това съвпада с една моя идея за тази част на света, която отдавна се върти в ума ми. Не би ли ми дал само груба, приблизителна представа от коя част от океана идват?