— Съжалявам — отвърнах. — Нали разбираш.
— Естествено, естествено. И все пак доколко би се отдалечил оттук за едно следобедно приключение?
— Предполагам, че това зависи от собствените ми идеи по въпроса, както и от наличния транспорт — въздушен или на подводни криле.
Той се усмихна.
— Добре. Няма да настоявам. Но съм любопитен. А сега, след като ги намери, какво смяташ да правиш с тях?
Не бързах да отговоря и запалих цигара.
— Да им взема, колкото се може повече пари и да си държа езика зад зъбите, естествено — отвърнах най-накрая.
Той кимна.
— Къде ще ги продаваш? Ще спираш минувачите по улиците?
— Не знам — отвърнах. — Още не съм мислил за това. Предполагам, че мога да ги занеса на някой бижутер.
Той се изкиска.
— Ако извадиш голям късмет, може. Ако извадиш късмет, току-виж си намерил някого, склонен да рискува. Ако извадиш голям късмет, ще намериш някого, склонен хем да рискува, хем да се разплати честно с тебе. Предполагам, че искаш да си спестиш завеждането на досие и внасянето на допълнителен доход по основната ти сметка? Облагаем доход?
— Както казах, бих искал да им взема най-високата възможна цена.
— Естествено. Прав ли съм тогава да предположа, че целта на днешното ти идване при мен може да има някаква връзка с това ти желание?
— С една дума, да.
— Разбирам.
— Е?
— Мисля. Да бъда твой агент в едно подобно начинание само по себе си крие рискове.
— Колко?
— Не, съжалявам — отвърна той. — Сигурно и без това си е прекалено рисковано. Незаконно е в края на краищата. Аз съм човек семеен. Ако се забъркам в нещо такова, току-виж съм си изгубил работата. Ако беше станало преди, да речем, петнайсет години… кой знае? Съжалявам. Няма да издам тайната ти, затова не се безпокой. Но и няма да ти правя партия в начинанието.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно. Дори и само да се замисля над предложението ти, би ми струвало твърде много.
— Двайсет процента? — предложих.
— И дума да не става.
— Може би двайсет и пет…
— Не. И двойно да ми предлагаш, това едва ли ще…
— Петдесет процента! Ти си луд, бе?!
— Моля те, не викай! Искаш цялата станция да чуе ли?
— Извинявай. Но и дума не може да става. Петдесет процента! Не. Ако намеря някой навит бижутер, дори и да ме прецака, пак ще съм по̀ на сметка. Двайсет и пет процента е таванът. Абсолютно.
— Боя се, че не виждам как ще стане.
— Е, ще ми се все пак да си помислиш.
Той се изкиска.
— Трудничко ще ми е да забравя.
— Добре, ще се видим утре.
— В шест.
— Да. Лека нощ.
— Лека нощ.
Запътих се обратно към вкъщи, като размишлявах над възможните обрати, настъпили при хората и събитията, чиято кулминация са били убийствата. Но в картината все още имаше твърде много бели петна, за да стигна до някакъв задоволителен извод.
Разбира се, фактът, че някой знае, че присъствието ми означава много повече, отколкото на пръв поглед, определено ме беше разтревожил. Отново и отново преравях мислите си в търсене на възможни начини да съм се издал, но не разбирах къде може да съм се издънил. Твърде внимателно си бях съставил биографията. Не бях срещнал тук никого, който да ми е познат отнякъде. Не за първи път усетих желание — сигурен бях, че няма да е и за последен — да не се бях захващал с този случай.
После се замислих какво трябва да правя по-нататък, за да продължа с разследването. Предполагах, че мога да огледам мястото, където са били намерени труповете. Още не бях ходил там най-вече защото се съмнявах дали ще науча нещо. И все пак… Включих го в плановете си за утрешния ден — ако мога да го свърша преди вечерята у Кашел. Ако не, то вдругиден.
Зачудих се дали съм направил онова, което се очакваше от мен във връзка с камъните. Според мен бе така и бях много любопитен относно последствията — почти толкова любопитен, колкото и относно мотивите на моя информатор. В момента не ми оставаше друго, освен да чакам.
Докато си мислех всичко това, чух как Анди Диймс ме поздравява — беше застанал пред къщичката си и пушеше лула. Попита ме дали бих изиграл партия шах. Не ми се играеше, но се съгласих. Загубих две игри, но на третата успях да го матирам. С него се чувствах твърде притеснен, ала поне не ми се налагаше да приказвам много.
На другия ден изпратиха Диймс и Картър на станция Шест, а ние с Пол поехме „необходимите разнообразни задължения“ в склада с оборудването. Пак трябваше да избутам времето, докато отново се заема с истинската си работа.