В късния следобед вече бях започнал да се чудя каква ли готвачка е Линда Кашел, когато Бартелми се втурна в бараката.
— Вземайте си нещата — нареди той. — Налага се да излезем.
— Какво става? — попита го Пол.
— Нещо не е наред с един от звукогенераторите.
— Какво?
Той поклати глава.
— Няма начин да разберем, докато не го докараме тук и не го проверим. Знам само, че лампичката на таблото угасна. Искам да извадим целия комплект и да сложим нов. Никакви опити за подводен ремонт — колкото и просто да изглежда. Искам да бъде прегледан в лабораторията много внимателно.
— Къде се намира?
— На югозапад, на дълбочина около двайсет и осем клафтера. Идете да погледнете таблото, ако искате. Ще ви даде по-добра представа. Но не се бавете много, става ли? Трябва да се натоварят сума ти неща.
— С какво ще ходим дотам?
— С „Мери Ан“.
— Новите правила за дълбоководно плаване…
— Да. Товарете всичко. Отивам да кажа на Дейвис. После ще се преоблека. Връщам се след малко.
Той се отдалечи, а ние се хванахме за работа — извадихме си екипите, подготвихме клетката против акули и камерата за декомпресия. На два пъти отидохме до „Мери Ан“, после се отбихме да погледнем картата, но не научихме от нея нищо ново и се върнахме за камерата, която чакаше на количка.
— Ти някога слизал ли си в този район? — попитах Пол, докато маневрирахме с количката.
— Да — отвърна той. — Преди известно време. Доста близо е до ръба на подводен каньон. Тъкмо затова в тоя край на стената има голяма дупка. Точно под тази част на периметъра дъното пропада много рязко.
— Това усложнява ли работата?
— Не би трябвало — отвърна той, — освен ако не се откачи цяла секция и не повлече всичко със себе си. Тогава ще се наложи да пуснем котва и да прикачим и нова обшивка, вместо само да сменим чарковете. Това доста би ни позабавило.
Точно тогава се върна Бартелми. Двамата с Дейвис, който също щеше да идва с нас, ни помогнаха да натоварим всичко. Потеглихме след двайсет минути.
Лебедката беше оборудвана така, че да сваля долу и клетката против акули, и камерата за декомпресия — като тандем и в този ред. Двамата с Пол смъкнахме камерата, като гледахме да не се заплетат допълнителните въжета и осветявахме наоколо с фенерите, докато слизахме. Никога досега не ми се беше налагало да използвам камера за декомпресия, но присъствието й на дъното донякъде ме успокояваше въпреки леко злокобната й функция във връзка с работата, която щяхме да вършим. Хубаво беше да знам, че ако нещо се случи с мен, мога да се вмъкна вътре, да дам сигнал и да ме изкарат направо на повърхността, без да ме бавят и да спират за изравняване на налягането — стойността на налягането на дъното се поддържаше в камерата на „звънеца“ по пътя нагоре и постепенно се изравняваше до нормално.
На дъното нагласихме клетката в близост до устройството, което намерихме на мястото му без видими признаци на повреда и застопорихме осветената камера два клафтера по-нагоре в източна посока. Наистина се намирахме на ръба на стръмна канара. Докато Пол преглеждаше предавателя, аз се приближих до ръба и осветих надолу с фенерчето.
Остри зъбери и криволичещи пропасти… Инстинктивно се дръпнах назад от ръба на бездната и изключих лампата. Върнах се и започнах да наблюдавам как работи Пол.
Отне му десетина минути да разглоби устройството и да го освободи от поставката. След още пет то вече беше надеждно привързано и се издигаше нагоре с въжетата.
Малко по-късно фенерите ни осветиха спускащото се надолу ново устройство. Заплувахме нагоре да го пресрещнем и го отнесохме на мястото. Този път Пол ме остави аз да го монтирам. Направих се, че много искам, а той написа на плочата: „ДАВАЙ ДА ТЕ ВИДЯ КАКВО СИ ЗАПОМНИЛ.“
Нагласих устройството — отне ми около двайсет минути. Той прегледа работата ми, потупа ме по рамото и кимна. После понечих да свържа системите, но спрях и го погледнах. Махна ми да продължа.
Това ми отне само няколко минути и когато свърших, изпитвах отчетливо чувство на удовлетворение, докато си мислех как лампичката на голямото табло там, в станцията, светва отново. Обърнах се, за да му дам знак, че съм свършил и може да се възхити на работата ми.
Него го нямаше.
Няколко секунди стоях като истукан. После започнах да осветявам наоколо с прожектора.
Не, не. Нямаше никого…
Леко паникьосан, се приближих до ръба и осветих пропастта. За мой късмет той не се движеше много бързо. Но го теглеше надолу без съмнение. Последвах го по възможно най-бързия начин.
Азотната наркоза, болестта на дълбините или „дълбинният унес“, обикновено не те хваща на дълбочина преди двеста метра. Но все пак бяхме се спуснали на дълбочина сто и седемдесет метра, така че беше възможно, а и се забелязваха симптомите.