Притеснен за собствения си разсъдък, го настигнах, улових го за рамото и го преобърнах по гръб. През стъклото на маската му се забелязваше блажения израз на лицето му.
Хванах го под мишницата и го затеглих нагоре. Първите няколко мига той не се съпротивляваше.
После започна да се бори. Очаквах, че може да се случи, и го стегнах в ключ, но бързо открих, че под водата джудото не е съвсем същото — особено когато клапанът на нечий резервоар се намира твърде близо до маската или мундщука ти. Налагаше се да си кривя главата встрани и да я дърпам назад. Ала отказвах да отпусна хватката си. Ако можех да го удържа само още малко без наркозата да връхлети и самия мен, усещах, че шансът е на моя страна. В края на краищата, координацията му също беше засегната, не само мисленето.
Най-накрая го домъкнах до камерата — от въздухоотвода му вече се издигаше пощуряла антена от мехурчета, все едно беше изплюл мундщука и нямаше начин да му го наглася пак, без да го пусна. Но може би това беше една от причините, които ми бяха помогнали да се справя по-лесно с него. Не знам.
Натъпках го в осветената камера, вмъкнах се и аз и херметизирах капака. Горе-долу по това време той се предаде и започна да се отпуска. Успях да му наглася мундщука и дръпнах лостчето.
Почти веднага започнахме да се издигаме и се зачудих какво ли си мислят в този миг Бартелми и Дейвис.
Вдигнаха ни много бързо. Щом ни положиха на палубата, усетих лека вибрация. Бързо изпомпаха водата. Не знам какво е било налягането — ниско ли, високо ли, — но в този миг комуникаторът се включи и чух гласа на Бартелми, докато събличах водолазния екип.
— След няколко минути тръгваме — каза той. — Какво се случи и доколко е сериозно?
— Бих казал, азотна наркоза. Пол тъкмо беше потеглил към дъното и се посборихме, докато се мъчех да го изтегля нагоре.
— Някой от вас ранен ли е?
— Не, според мен, не. Той изплю мундщука за малко. Но сега дишането му е наред.
— Иначе как е?
— Още е унесен, като го гледам. Изглежда така, сякаш е колабирал или е пиян.
— Добре. Ти можеш да събличаш екипа…
— Вече го съблякох.
— Съблечи и него.
— Тъкмо започвам.
— Ще се обадим по радиото веднага да докарат лекар и той да ни чака в лазарета — за всеки случай. Но на мен ми се струва, че в момента най-нужното нещо за него е камерата. Така че ще го върнем към налягането на повърхността бавно и плавно. Точно сега го нагласям… Ти самият проявяваш ли някакви симптоми на унес?
— Не.
— Добре. Засега ще оставим нещата така… Има ли още нещо, което трябва да знам?
— Не се сещам.
— Добре тогава. Отивам да се обадя за лекар. Ако ти трябвам за нещо, свирни в микрофона. Това е достатъчно.
— Става.
Измъкнах Пол от екипа с надеждата да започне да се свестява скоро. Нищо подобно.
Просто си седеше отпуснат и мънкаше с отворени, ала оцъклени очи. От време на време се усмихваше.
Зачудих се какво ли не е наред. Ако налягането наистина беше ниско, би трябвало да се съвземе почти веднага. Вероятно му трябва още малко, реших.
Но…
Възможно ли беше да е слизал долу и по-рано същата сутрин, преди началото на работния ден?
Продължителността на декомпресия зависи от цялостното време, прекарано под вода за период от около двайсет и четири часа, тъй като е свързана с цялостното количество азот, поет от тъканите, особено от мозъка и гръбнака. Възможно ли беше да е слизал, за да търси нещо, да речем, в тинята в основата на една строшена мачта сред останките на един определен стар кораб? Може би е прекарал долу доста време, като е претърсвал внимателно и се е тревожел? Със знанието, че днес ще дежури на брега и че за днешния работен ден не му се полага да поема повече азот? И после изведнъж — авария и трябва да рискува. Приема го възможно най-леко и дори насърчава новака да се прояви и да довърши работата. Почива си, опитва се да се стегне…
Съвсем спокойно можеше да е и така. В този случай стойностите на Бартелми за декомпресия не важаха. Времето се измерва от повърхност до повърхност, а дълбочината се преценява въз основа на най-дълбоката достигната точка при гмуркане. По дяволите, доколкото разбирах, може да е претърсил не едно, а няколко скривалища, пръснати на различни места по океанското дъно.
Наведох се и се вгледах в зениците му — и като че ли привлякох вниманието му.
— Колко дълго стоя под вода тази сутрин? — попитах.
Той се усмихна.
— Не съм.
— Няма значение заради какво е било. Сега се тревожим за здравето ти. Колко време стоя долу? На каква дълбочина?