Той поклати глава.
— Не съм.
— По дяволите! Знам, че си! Потъналият кораб, нали? Това са може би двайсет клафтера. Колко време стоя? Час? Повече от веднъж ли слиза?
— Не съм слизал! — настоя той. — Наистина, Майк! Не съм.
Въздъхнах и се облегнах назад. Може би казваше истината, възможно беше. Всички хора са различни отвътре. Може би физиологията му играеше някакъв друг вариант на играта, а не онзи, за който се бях сетил аз. Но всичко пасваше така добре. Известно време го виждах като човека, който докарва камъните, а Франк — като паравана. След като бях отишъл с находката си при Франк, той му го е споменал и Пол, разтревожен, е слязъл, докато цялата станция още спи, да провери как стоят нещата. Тъканите му са поели много азот по време на трескавото търсене, а после се е случило и това. Без съмнение имаше логика. Но аз на негово място бих си признал, че съм се гмуркал. По-късно винаги бих пробутал някоя лъжа за причините.
— Не си ли спомняш? — опитах пак.
Той избълва вял порой от псувни, но ентусиазмът му секна още след десетина срички. Гласът му заглъхна, а после той измънка:
— Защо н’ми вярв’ш, Майк? Н’съм слизал…
— Добре де, вярвам ти — казах аз. — Няма нищо. Карай.
Той се протегна и ме хвана за лакета.
— Прекрасно е — рече.
— Ъ-хъ.
— Всичко е просто… като никога преди.
— Ти какво си взел? — попитах.
— … красота…
— На какво си? — настоях.
— Знаеш, че не употребявам — каза той най-накрая.
— Тогава от какво ти е така? Знаеш ли?
— Хубаво ми е, бе… — отвърна той.
— Нещо е станало там долу. Какво?
— Не знам! Разкарай се! Не го връщай… Така трябва да бъде. Винаги… Не оня боклук, дето ти го вземаш… Оттам се почна…
— Съжалявам — казах.
— Оттам се почна белята.
— Знам. Съжалявам. Всичко развалих — рискувах. — Не трябваше.
— Изтърва се… — каза той. — Издъни се.
— Знам. Съжалявам. Но го пипнахме — пробвах се аз.
— Ъ-хъ — рече той и после добави: — Божичко!
— Диамантите. Диамантите са на сигурно място — подметнах.
— Пипнахме го… О, Божичко! Съжалявам!
— Зарежи това. Кажи ми какво виждаш — исках да върна ума му към това, което ме интересуваше.
— Диамантите… — започна той.
Пол подхвана дълъг, несвързан монолог. Слушах. От време на време казвах по нещо, за да го върна към темата за диамантите, и постоянно гледах да вмъкна името на Руди Майърс. Отговорите му оставаха фрагментарни, но картината започна да ми се изяснява.
Тогава го пришпорих — опитвах се да науча колкото се може повече, преди Бартелми да се върне и да продължи да ни декомпресира. Боях се да не се съвземе изведнъж, защото декомпресията действа по този начин, като улучиш необходимата точка в случаите на азотна наркоза. Явно двамата с Майк са доставяли диамантите — откъде, така и не разбрах. Щом се опитах да науча дали Франк ги е пласирал, започваше да мънка мили думи по адрес на Линда. Ала онова, което най-вече се мъчех да изкопча, започна да изкристализира.
Преди време Майк се беше раздрънкал в задния ашрам на „Чикчарни“. Явно то е заинтересувало Руди достатъчно, за да забърка на Майк нов специалитет на заведението — не точно „Розов рай“ — и то на няколко пъти. Сигурно това са случаите, в които беше загазвал. Каквото и да му е сервирал Руди, успял е да изкопчи сведенията и пред очите му са затанцували доларови знаци. Само че Пол се оказал много по-корав, отколкото онзи предполагал. Когато си направил устата за пари, за да мълчи, и Майк съобщил това на Пол, на него му хрумнала идеята за смахнатия делфин в парка. Той навил Майк да я пробута на Руди, след като го убеди да се срещнат там, за да си получи парите. После нещата се позамъглиха, тъй като щом споменех за делфини, той веднага избухваше. Ала явно беше изчакал на уречено място и двамата с Майк се бяха погрижили за Руди — единият го държал, другият го обработвал с челюстта. Не стана ясно дали Майк е бил ранен по време на битката с Руди и Пол е решил да го довърши и като го представи за жертва на делфина или е планирал и това много внимателно. От известно време приятелството им се разваляло, а тази история с изнудването била последният пирон в ковчега.
Очевидно освен всичко друго фактът, че е убил Майк, го тормозеше повече, отколкото беше очаквал. Постоянно ме наричаше Майк, извиняваше се и все се налагаше да пренасочвам вниманието му.
Преди да успея да изкопча още нещо, Бартелми се върна и ме попита как се справя Пол.
— Бълнува — отвърнах аз.
— Ще го декомпресирам още малко. Вече сме близо, а там трябва да ни чакат.