— Добре.
Ала Пол си остана в същото състояние. Опитах се да изкопча още нещо, но всичко се обърка. Той побесня — метна се отгоре ми и започна да ме души. Наложи се да се отбранявам, за да го задържа на място. Той се отпусна, зарида и замърмори какви ужаси вижда. Заговорих му бавно, тихо, успокояващо — опитвах се да го върна към по-ранната и по-щастлива фаза, но без успех. Накрая млъкнах и го загледах мълчаливо.
Той се унесе и Бартелми продължи да ни декомпресира. Следях дишането на Пол и периодично проверявах пулса му — като че ли всичко беше наред.
Когато пристигнахме, вече бяхме напълно декомпресирани — отворих капака и избутах навън водолазните костюми. Пол се размърда, отвори очи, впери поглед в мен и рече:
— Странна работа.
— Как си?
— Май съм добре. Но се чувствам много уморен и като че ли ме тресе.
— Да ти помогна?
— Благодаря.
Помогнах му да излезе и го подкрепих надолу по рампата до очакващата го инвалидна количка. Посрещнаха ни млад лекар, семейство Кашел, Диймс и Картър. Докторът провери сърдечния му ритъм, пулса, кръвното налягане, светна с фенерче в очите и ушите му, а после го накара да докосне два пъти върха на носа си. След това кимна и Бартелми затика количката към лазарета. Докторът повървя с тях; разпитваше ги. После се върна и ме помоли да му разкажа как е станало всичко.
Пропуснах само онова, което бях научил от бълнуванията на Пол. Той ми благодари и отново се отправи към лазарета.
Бързо го настигнах.
— Какво смятате, че е?
— Азотна наркоза.
— Не ви ли се стори, че е в много особена форма? — попитах. — Искам да кажа, начинът, по който реагира на декомпресията, и въобще?
Той сви рамене.
— Хора всякакви — и на външен вид, и отвътре. Дори пълен и подробен преглед да направите на някого, пак не можете да кажете какъв ще е, като се напие — ще вика ли или ще е тъжен, ще налита ли на бой или ще дреме. Същото е и тук. Но струва ми се, че вече се е съвзел.
— Никакви усложнения ли няма?
— Е, смятам да му направя електрокардиограма веднага щом го закараме в лазарета. Но според мен нищо му няма… Вижте какво, има ли декомпресионна камера в лазарета?
— Най-вероятно. Но аз съм нов тук. Не съм сигурен.
— Е, защо не дойдете с мен да попитаме? Ако няма, ще трябва да помоля да извадят батискафа.
— О?
— Просто за всеки случай. Искам да прекара тази нощ в лазарета и някой да го наглежда. Ако има рецидив, машината трябва да е подръка, така че да бъде рекомпресиран веднага.
— Разбирам.
Настигнахме Бартелми на вратата. И другите бяха там.
— Да, вътре има камера — съобщи Бартелми на лекаря. — Аз ще остана с него.
Но тъй като всички изявиха същото желание, най-накрая нощта бе разделена на три смени — щяха да дежурят съответно Бартелми, Франк и Анди. Всеки от тях, естествено, знаеше добре как се борави с декомпресионната камера.
Франк се приближи и докосна ръката ми.
— Всъщност нямаме много работа тук — каза ми той. — Отиваме ли на вечеря у нас?
— О? — и механично погледнах часовника си.
— Значи ще вечеряме в седем вместо в шест и половина — изкикоти се той.
— Чудесно. Тъкмо ще успея да си взема душ и да се преоблека.
— Добре. Идвай веднага щом привършиш. Ще имаме време и да пийнем по едно.
— Чудесно. Както съм ожаднял… Доскоро.
Върнах се вкъщи и се измих. Този път нямаше любовни писма, а камъните си бяха в кошчето за боклук. Сресах се и поех обратно през острова.
Щом приближих лазарета, се показа лекарят, който говореше през рамо на някого, застанал на прага — вероятно Бартелми. Приближих се и видях, че носи чантичката си.
Той се дръпна и се заотдалечава. Щом ме забеляза, кимна и се усмихна.
— Според мен вашият приятел ще се оправи — рече той.
— Чудесно. Тъкмо това смятах да ви питам.
— Вие как сте?
— Нищо ми няма. Всъщност съм много добре.
— Изобщо не сте проявили симптомите, прав ли съм?
— Точно така.
— Чудесно. Ако се проявят, знаете къде да отидете. Нали така?
— Да.
— Добре тогава. Аз си тръгвам.
— Всичко хубаво.
Докторът се отправи към мъничкия хеликоптер, който бе приземил до главната лаборатория, аз продължих към къщата на Франк.
Той излезе да ме посрещне.
— Какво каза докторът?
— Че всичко му изглежда наред — отвърнах.
— Хм-хм… Влизай и ми кажи какво пиеш.
Той отвори вратата и ме въведе.
— Бих пийнал един бърбън — рекох.
— Разредител?
— Само лед.
— Добре. Линда е навън, подрежда масата.
Той се размърда и наля две питиета. Зачудих се дали ще зачекне темата за диамантите сега, докато сме сами, но той не го направи.