— Пол е мъртъв.
— Какво?!
— Чу ме какво ти казах. Мъртъв.
— Как е станало?
— Спрял е да диша.
— То обикновено така става… Но как точно е станало?
— Хванах се да бърникам устройството, дето го извадихте. Сега и то е там. Когато ми дойде времето да сменя Бартелми, го взех със себе си, за да продължа да работя по него. Както и да е, така се увлякох, че много-много не обръщах внимание на Пол. Когато най-накрая го погледнах, беше мъртъв. Това е. Лицето му бе потъмняло и изкривено. Предполагам, че е станало нещо с дробовете му. Може да е имал въздушна емболия…
Влязохме през задната врата — най-близкия вход. Водата се плискаше тихо зад нас, лек бриз ни последва вътре. Минах покрай наскоро опънатата работна маса, по която бяха пръснати инструменти и отчасти разглобения звукоизлъчвател. Свихме вляво зад ъгъла и влязохме в стаята, където лежеше Пол. Запалих лампата.
Лицето му вече не беше красиво — сега то беше лице на човек, прекарал последните си мигове в борба да си поеме дъх. Отидох при него, проверих пулса му, но предварително си знаех, че няма да го напипам. Хванах един от ноктите му с палец и стиснах. Когато го пуснах, си остана бял.
— Преди колко време стана?
— Точно преди да дойда да те извикам.
— Защо мен?
— Ти беше най-близо.
— Разбирам… Чудя се дали чаршафът си е бил скъсан и преди това?
— Не знам.
— Значи нито е викал, нито е издал някакъв звук?
— Нищо не съм чул. Иначе щях веднага да притичам.
Изведнъж ми се прииска да запаля, но в помещението имаше кислородни бутилки и цялата сграда беше в табели „Тук не се пуши“. Обърнах се и се върнах по стъпките си, бутнах вратата, затиснах я с гръб, облегнах се на нея, запалих цигара и се загледах към водата.
— Направо муци — промърморих. — Като се имат предвид симптомите от днес, „естествените причини“ — „вероятна въздушна емболия“, „конгестивна белодробна недостатъчност“ или някаква подобна гадост, прикачена отзад — са ти в кърпа вързани.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Упоен ли беше?… Не знам. Няма значение. Аз бих предположил, че си използвал рекомпресора. Познах ли? Или чисто и просто си го удушил?
— Я зарежи. Защо ще…?
— В известен смисъл и аз ти помогнах да го убиеш — продължих. — Мислех, че няма опасност, докато си при него, защото досега не си направил нищо по въпроса. Искал си да я задържиш, да я спечелиш отново. Опитал си като си пръскал купища пари по нея. Но това се е оказало порочен кръг, защото Пол е бил част от твоя източник на странични доходи. После съм се появил аз и съм ти предложил алтернативни доставки. А после — днешният нещастен случай и цялата обстановка тук тази вечер… Възползвал си се от случая, хванал си се за тази възможност и си затръшнал вратнята на плевника. Да не споменавам, че желязото се кове, докато е горещо… Поздравления. Според мен ще се измъкнеш. Защото всичко се крепи на предположения, естествено. Няма никакви реални доказателства. Чудесна постановка.
Той въздъхна.
— Тогава защо да навлизаме в подробности? Свърши се. Сега ще отидем при Бартелми. Ще говориш ти, защото аз ще съм твърде разстроен.
— Любопитен съм обаче относно Руди и Майк. През цялото време се чудех. Замесен ли си бил и ти, когато са си го получили?
— Какво знаеш? — попита ме той бавно. — И откъде го научи?
— Знам, че камъните са идвали от Пол и Майк. Знам, че Руди е надушил и се е опитал да ги изнудва. Те са го оправили, а според мен за всеки случай Пол още тогава се е погрижил и за Майк. Откъде знам ли? Пол бълнува по време на целия обратен път днес следобед, а аз бях с него в декомпресора, не помниш ли? Разбрах и за диамантите, и за убийствата, и за Линда и Пол просто като го слушах.
Той се облегна на масата. Поклати глава.
— И без това те подозирах — рече той, — но ти донесе и диамантите за доказателство. Признавам, много бързо ги набара. Но приех историята ти заради възможността залежите на Пол наистина да се намират някъде много близо. Той така и не ми каза къде са. Реших, че и ти си се натъкнал на тях, или си го проследил дотам и си знаел достатъчно, за да разбереш за какво става дума. Както и да е, вече няма значение. Бих работил с тебе. Защо не оставим всичко това така?
— При условие че ми разкажеш за Руди и Майк.
— Всъщност не знам нищо повече от онова, което ти току-що каза. Това не ми влизаше в работата. Пол се беше погрижил за всичко. А сега ти ми кажи как намери находището?
— Не съм го намерил — отвърнах. — И най-малка представа нямам откъде ги е вземал.
Той се изпъна.
— Не ти вярвам! Камъните… откъде ги имаш?
— Намерих мястото, където Пол беше скрил една торба. Откраднах я.