— Защо?
— За пари, разбира се.
— Тогава защо ме излъга?
— Ти какво, да не мислиш, че ще дойда при тебе и ще ти кажа направо, че са крадени? Виж сега…
Той се завтече напред и забелязах, че в ръката си стиска голям гаечен ключ.
Отскочих назад и вратата го халоса по рамото. Но това го забави само за миг. Той се втурна през нея и пак ми се нахвърли. Продължих да отстъпвам и заех отбранителна позиция.
Той замахна, аз отскочих встрани и нанесох саблен удар по лакета му. И двамата не уцелихме. После ответният му удар забърса рамото ми, така че когато наистина го улучих, юмрукът ми се стовари близо до бъбреците му с по-малка сила, отколкото се надявах. Отскочих назад и той замахна пак. Ритникът ми го улучи в хълбока. Той падна на коляно, но се надигна, преди да успея да му връхлетя, и замахна към главата ми. Продължих да отстъпвам и той ме хвана натясно.
Чувах плискането на водата, усещах мириса й. Той беше ужасно близо…
Когато нападна отново, се извих назад и го сграбчих за ръката. Вкопчих се близо до лакета и замахнах с изкривени пръсти към лицето му. Той ме блъсна и аз паднах, без да изпускам ръката му, а с другата се хванах за колана му. Рамото ми се стовари върху земята и той падна отгоре ми, като се мъчеше да освободи ръката си. Успя да я измъкне и за миг тежестта му се отмести от мен. Освободих се, прегънах се надве като топка и го изритах с двата крака.
Удар. Чух го как изсумтя.
И изчезна.
Чух го да пляска във водата. Долових и далечни гласове, които викаха и се приближаваха насам.
Изправих се на крака. Приближих ръба.
Той изпищя — протяжен, отвратителен, агонизиращ вой.
Когато стигнах до ръба, воят вече беше секнал.
Бартелми се приближи до мен и погледна надолу. Веднага щом забеляза проблясващите перки в центъра на суматохата, престана да повтаря: „Какво става?“ и възкликна:
— Божичко!
И после — нищо.
По-късно в показанията си казах, че когато е дошъл да ме извика, Франк ми се е сторил много възбуден, че ми е казал, че Пол е спрял да диша, че съм се върнал с него в лазарета, уверил съм се, че Пол наистина е мъртъв, и съм му го казал, после съм го разпитал за подробности; че докато сме разговаряли, той е останал с впечатлението, че си мисля, че е проявил небрежност и смъртта е настъпила отчасти по негова вина; той се нервирал още повече и накрая ме е нападнал; сбили сме се и той паднал във водата, Всичко това, разбира се, си беше точно така. Само дето пропуснах едно-друго. Те като че ли се хванаха. Махнаха се. Акулата се помота още малко — сигурно чакаше десерт; делфинолозите дойдоха, упоиха я и я отнесоха. Бартелми ми каза, че повреденият звукопредавател наистина от време на време е давал накъсо.
Значи, Пол беше убил Руди и Майк; Франк беше убил Пол, а после самият той бе убит от акулата, на която сега можеха да се припишат и първите две убийства. Делфините бяха оневинени и не беше останал никой, който да може да бъде изправен пред съда за каквото и да било. А източникът на диамантите сега бе една от безбройните малки мистерии в живота.
… И така, след като всички дадоха показания и си тръгнаха, тленните останки бяха отнесени, а нощта преваляше ясна и искряща, аз седях в шезлонга на малката веранда зад дома си, пиех бира и гледах движението на звездите.
… Трябваше да ударя в ума си печат „Приключено“ върху това дело. Но кой ли ми беше написал бележката — онази бележка, която накара адската машина да запухти?
Имаше ли всъщност значение, след като всичко бе приключило? Ако си мълчаха за това, кой съм…
Отново отпих от бирата.
Реших, че има значение. Мога и да поразгледам още малко.
Извадих цигара и понечих да я запаля…
Когато влязох в пристанището, в къщата светеше. Щом стъпих на кея, чух гласа й от високоговорителя.
Поздрави ме по име — с истинското ми име, което толкова отдавна не бях чувал — и ме покани да вляза.
Прекосих кея и се приближих до фасадата на къщата. Вратата беше открехната. Влязох.
Стаята беше дълга, с нисък таван, обзаведена изцяло по източному. Тя беше облечена със зелено копринено кимоно. Беше коленичила на пода, а пред нея бе нареден чаен сервиз.
— Заповядай, седни — покани ме тя.
Кимнах, събух се, приближих се и седнах.
— O-cha do desu-ka? — попита ме тя.
— Idatakimasu.
Тя наля и известно време пихме чай в мълчание. След втората чаша придърпах пепелника.
— Цигара? — предложих.
— Не пуша — отвърна ми тя. — Но ми се иска ти да запалиш. Самата аз се опитвам да поемам, колкото се може по-малко вредни вещества в организма си. Предполагам, че точно оттам започна всичко.