Запалих.
— Никога досега не бях срещал истински телепат — рекох. — Поне такъв, за когото да съм разбрал.
— Бих разменила това за здраво тяло — отвърна тя. — Още на мига. Дори няма нужда да е особено привлекателно.
— Предполагам, че изобщо няма нужда да задавам въпроси…
— Не — отвърна тя. — Наистина няма. Според тебе, до каква степен волята ни може да бъде свободна?
— С всеки ден все по-малко — отвърнах.
Марта се усмихна.
— Питах те, защото напоследък много мисля за това. Мислех си за едно момиченце, което познавах някога. Момиченцето живееше в градина, пълна с ужасни цветя. Бяха красиви и бяха засадени там, за да им се радва. Но не можеха да скрият от нея аромата си — аромата на съжалението. Защото момиченцето беше болно. И то избяга не от цветовете им и не от формите им, а от мириса, който малцина се досещаха, че тя разпознава. Болно й беше да го вдишва постоянно и тъй, тя намери покой на едно усамотено място. Ако не беше онази нейна способност, щеше да си остане в градината.
Марта замълча и отпи от чая.
— Един ден тя намери приятели — продължи. — На съвсем ненадейно място. Делфините са веселяци, сърцата им не са засегнати от унизителното съжаление. Това, че тя разпознаваше съжалението, я бе отделило, бе я прогонило, а тук я бе сближило с някого. Тя опозна сърцата и мислите на новите си приятели по-добре, отколкото хората опознават своите. И така ги заобича и стана част от тяхното семейство.
Отново отпи от чая си и дълго седя умълчана, втренчила поглед в чашата.
— Сред тях има и велики — промълви най-накрая. — Беше прав миналия път. Пророк, предсказател, философ, музикант — не мога да се сетя за човешка дума, която би могла да обясни какви са те, какви функции изпълняват. Но сред тях има и такива, които огласят песента сън с особена изкусност и дълбочина — нещо като музика, но не съвсем, която извличат от онзи къс безвремие в себе си, чрез който може би гледат в безкрая, а после го изпяват на другарите си. Най-великият, когото познавам — тя произнесе сричките с цъкащ, много висок тон, — носи името или титлата, която звучи горе-долу така: ’Кйваллл’кйе’к’коотайллл’кйе’к. Не мога да ти обясня неговата песен сън — все едно да обяснявам Моцарт на някого, който никога не е чувал музика. Но когато той бе заплашен там, където живее, направих каквото трябваше.
— Виждаш, че не те разбирам — казах аз и оставих чашата си.
Тя я напълни отново.
— „Чикчарни“ е построен над водата — рече ми тя и образът на кръчмата се появи в ума ми — ясен, тревожно ясен. — Знаеш… че не пия силни напитки, не пуша, рядко вземам лекарства. Не става въпрос за избор. Това е физиологично правило и ако го престъпя, ще загина. Но защо да не се наслаждавам на онова, което изпитват другите от моя род, също както се наслаждавам на цигарата, която пушиш?
— Започвам да разбирам…
— Когато плувам под ашрама нощем, мога да яздя трупащите се наркотични видения, да позная покоя, щастието, радостта и да се оттегля, ако те се превърнат в нещо друго.
— Майк…
— Да, тъкмо той ме отведе при нищо неподозиращия ’Кйваллл’кйе’к’коотайллл’кйе’к. Мислиш си, че е някъде край Мартиника, защото съвсем скоро съм ходила там. Няма да ти отговоря на този въпрос. Но тогава улових и идеята да се навреди на делфините. Делфините май ги бяха отклонили от откритото от тях място — без да им навредят обаче. На няколко пъти. Това ми се стори толкова необичайно, че реших да го проуча и разбрах, че е истина. Находището на диаманти попадаше в обсега на песента му. Той обитава онези води, а другите идват там да го слушат. В този смисъл мястото е особено — поради присъствието му. Делфините са търсели начин да подсигурят собствената си безопасност, когато онези са се върнали за още камъни. Точно с тази цел двамата са проучили ефекта на звуците, издавани от китовете убийци, върху делфините. Но освен това двамата се бяха сдобили и с експлозиви, ако след известно време ефектът от записа не се окажеше достатъчен.
Двете убийства са станали, докато ме е нямало — продължи тя.
В основни линии си прав за онова, което е станало. Не знаех, че ще тръгнат, нито пък някой съд би приел това, че мога да чета мислите на Пол. Той използваше всичко, което пипнеше и каквото му хрумнеше — колкото и слаба да му беше хватката. Взе теорията на Франк, както взе и жена му, научи, колкото да може да намери камъните, малко късмет — и готово. Доста дълго го държа тоя късмет. Беше научил за делфините толкова, колкото да разбере за ефекта на звуците, издавани от кит убиец, но не и как биха се държали те, ако им се наложи да се бият, да убиват. Но дори и тогава извади късмет. Историята му успя да мине. Не пред всички. Ала му повярваха достатъчно. Беше в безопасност и бе решил отново да отиде… там. Търсех начин да го спра. Разбира се, исках и делфините да бъдат отмъстени — но тогава това беше от второстепенно значение. После се появи ти и разбрах, че съм намерила начина. През нощта отидох до станцията, изпълзях на брега и ти оставих бележка.