— И си повредила звукопредавателя?
— Да.
— Направила си го тогава, когато си знаела, че ние с Пол ще слезем да го сменим.
— Да.
— А другият?
— И него. Напълних ума на Пол с усещания и видения, които бях видяла и изпитала под ашрама на „Чикчарни“.
— Можела си да прочетеш мислите и на Франк. Знаела си как ще реагира той. Ти си нагласила това убийство!
— Не съм го принуждавала да го прави. Неговата воля не е ли също толкова свободна, колкото и нашата?
Разтревожен от тази мисъл, забих поглед в чашата. После се втренчих в нея.
— А контролираше ли го — поне мъничко — към края, когато той ме нападна? Или, което е далеч по-важно, какво ще кажеш за по-рудиментарните нервни системи? Можеш ли да контролираш поведението на акула?
Тя отново ми наля чай.
— Разбира се, че не.
Отново се умълчахме.
— Какво се опита да ми направиш, когато реших да продължа разследването? — попитах я най-накрая. — Да не би да се опитваше да объркаш сетивата ми и да ме накараш да се самоунищожа?
— Не — бързо отговори тя. — Наблюдавах те, за да видя какво ще решиш. Решението ти ме уплаши. Но това, което ти направих, първоначално не беше нападение. Опитах се да ти покажа нещо от песента сън, да те утеша, да те успокоя. Надявах се, че подобно преживяване би сътворило някаква умствена алхимия, би смекчило решителността ти…
— И щеше да го придружиш и с предложения в този дух.
— Да. Но ти се изгори и болката те накара да се осъзнаеш. И тогава те нападнах.
Гласът й изведнъж зазвуча уморено. Все пак днешният ден е бил твърде напрегнат за нея.
— Всичко това си беше моя грешка — рече тя. — Ако просто те бях оставила да продължиш, доникъде нямаше да стигнеш. Свързал си го с бълнуванията на Пол и си се сетил за мен — мутантката — и за делфините, диамантите и скорошното ми пътуване. Всичко това е бликнало в ума ти, а после бе изникнала и заплахата, която виждах, че можеш да осъществиш: алувиални диаманти и Мартиника, Централната база данни. Трябваше да ти се обадя и да поговорим.
— Ами сега? — попитах. — Никой съд не би могъл да те обвини в нищо. Ти си в безопасност. Надали бих могъл да те заклеймя. И моите ръце са изцапани с кръв, както няма как да не знаеш. Ти си единственият жив човек, който знае кой съм аз, и това ме притеснява. И все пак имам някои предположения относно неща, които ти не би искала да се разчуят. Няма да се опиташ да ме унищожиш, защото знаеш какво ще направя с тях, ако не успееш.
— А аз виждам, че няма да използваш пръстена си, освен ако не те провокират. Благодаря ти. От това се боях.
— Като че ли се споразумяхме.
— Защо тогава и двамата не забравим всичко това?
— Искаш да кажеш, да се доверим един на друг?
— Да не би това да е нещо ново под слънцето?
— Трябва да признаеш, че ти имаш предимство в тези неща.
— Вярно е. Но важи само за момента. Хората се променят. Не мога да видя какво ще си мислиш някой друг ден някъде другаде. А като става дума, ти си в по-добра позиция — познаваш себе си по-дълго, отколкото аз те познавам.
— Май си права.
— Разбира се, всъщност аз нищо не печеля, ако унищожа начина ти на съществуване. Ти, от друга страна, несъмнено би могъл да потърсиш необлагаем източник на доходи.
— Не отричам — рекох. — Но съм ти дал дума и ще я удържа.
— Знам, че го мислиш сериозно. Знам и че вярваш на голяма част от това, което ти казах, макар и с някои резерви.
Кимнах.
— Ти не разбираш какво е истинското значение на ’Кйваллл’кйе’к’куутайллл’кйе’к.
— Как бих могъл, след като не съм делфин или поне телепат?
— Мога ли да ти покажа какво се мъча да запазя и да защитавам?
Замислих се — спомнях си онези неотдавнашни мигове в станцията, когато тя ме беше халосала с нещо, извадено сякаш от Уилям Джеймс. Нямаше как да разбера що за контрол и що за сили би могла да упражни върху мене, ако се съгласях на подобен експеримент. Обаче ако нещата излезеха извън контрол, при най-малкото подозрение, че тя бърника из съзнанието ми отвъд внушението, разполагах с начин да прекратя това на мига. Скръстих длани отпред и поставих два пръста на пръстена.
— Много добре — казах.
И тогава започна отново — нещо като музика и все пак не съвсем, развитие на предложение, което не може да бъде изказано с думи, защото съществото му бе такова, че никой човек не можеше да го притежава или възприеме — то беше отвъд обхвата на човешките сетива. Осъзнах, че тази част от мен, която изпитва това, временно се намира в съзнанието на създателя му, че това е песента сън на ’Кйваллл’кйе’к’куутайллл’кйе’к, че аз съм свидетел и участник в безвременния спор, докато той го импровизира, оркестрира, извлича цели части от изградени преди това съвършени и чисти видения и фрази от памет, толкова жизнена, че нейните творения едва-едва се отличават от създаденото в момента. Докато ги смесвах в свежи хармонии върху радостния ритъм, само смътно долавях чрез едновременното възприемане на собственото удоволствие на твореца акта на тяхното оформяне.