Чувствах насладата в този танц на мисълта — разумна мисъл, не логична; процесът, както е винаги в изкуството, беше отговор на нещо, макар че точно на какво, не знаех, нито всъщност ме интересуваше; защото това, че отговора го има в себе си и сам по себе си, беше достатъчно. И ако един ден той ми осигуреше емоционално оръжие в миг, когато иначе ще съм сам и гол, то това беше едно от онези неща, които никой няма право да очаква, но понякога открива, щом си припомни подобна частица от съществуванието, създадена от проницателен пророк с някаква бясна радост.
Забравих самото си същество, изоставих ограничените си сетива — плувах в море, което не беше нито тъмно, нито светло, нито с форма, нито безформено, ала знаех накъде отивам — вътре в постоянния акт на онова, което бяхме решили да наричаме лудус и което беше сътворение, разрушение и крепеж, което се подреждаше и безкрайно се преподреждаше, разпадаше се и се обединяваше, изкачваше се и слизаше, отделено от всичко, свързано с времето, но съдържащо самата му същност. Сякаш бях душата на времето, безкрайните вероятности, изпълващи мига, заобикалящи и проникващи в тъничкото ручейче на съществуванието — и се радвах, радвах, радвах…
Съзнанието ми се върна — виеше ми се свят и седях, все още стиснал пръстена на смъртта, срещу момиченцето, избягало от ужасните цветя, в зелени одежди и много-много пребледняло.
— O-cha do desu-ka? — попита ме тя.
— Idatakimasu.
Тя наля чай. Искаше ми се да протегна ръка и да докосна нейната, но вместо това вдигнах чашата и отпих.
Тя, разбира се, знаеше отговора ми. Беше го видяла.
Но след малко заговори:
— Когато ми дойде времето — кой знае кога? — ще отида при него. Ще бъда там с ’Кйваллл’кйе’к’куутайллл’кйе’к. Кой знае, ще продължа да съществувам — може би като спомен в онова безвременно място, като частица от песента сън? Но аз и сега се чувствам като частица от нея.
— Аз…
Тя вдигна ръка. Допихме чая в мълчание.
Всъщност никак не исках да си тръгвам, но знаех, че трябва.
Има толкова много неща, които можех да кажа — така си мислех, докато пътувах с „Изабела“ обратно към Станция Едно с торбата с диаманти и всичко и всички, които бях оставил и които ме чакаха, за да ги докосна или да им кажа нещо.
Но пък — помислих си — често най-добрите думи са онези, които са останали неизказани.
Част трета
Палачът се завръща у дома
Големи, тлъсти снежинки надолу в нощта — тиха нощ, безветрена нощ. Никога не ги броя за бури, освен ако не духа вятър. Да, но нито стон, нито въздишка. Само студена, равномерна белота, която се стеле надолу зад прозореца, и тишина, потвърдена от изстрели, още по-дълбока в мига, когато стихнат. В главното помещение на хижата единствените звуци бяха сегиз-тогиз пращенето и съскането на пъновете в камината, които се превръщат в пепел.
Седях на стол, извърнат настрани от масата, с лице към вратата. Отляво на пода — сандъче с инструменти. Шлемът беше на масата — изкорубена кошница от желязо, кварц, порцелан и стъкло. Ако чуя щракването на микропревключвател някъде вътре в него, последвано от жужене, то под мрежата близо до предния край ще светне слаба светлинка и ще започне да примигва учестено. Ако това се случеше, имаше много голяма вероятност да умра.
След като Лари и Бърт излязоха, въоръжени съответно с огнемет и нещо, което приличаше на пушка за слонове, извадих от джоба си черна топка. Освен това Бърт беше помъкнал и две гранати.
Разгънах черната топка и тя се превърна в ръкавица без шевове. Върху дланта й беше залепена бучка от нещо, прилично на влажен маджун. После надянах ръкавицата на лявата си ръка и я изправих, подпрял лакът на облегалката. На масата близо до шлема, до дясната ми ръка лежеше малък лазерен пистолет, на който много-много му нямах вяра.