За лош късмет в момента май проблемът му пак беше от по-особените, а на мене и на цялата ми банда от аз-ове ни се щеше единствено да успокоим топката и да си се моткаме на воля.
Допихме си питиетата, донесоха ни сметката и платихме.
— Оттук — посочих задната врата. Той нахлузи палтото си и ме последва.
— Тук ли да си поговорим? — попита ме, докато вървяхме по улицата.
— Не е за предпочитане — отвърнах. — Градски транспорт и после разговор на четири очи.
Той кимна и продължи.
След три четвърти час се намирахме в салона на „Протей“ и аз варях кафе. Мразовитите води на залива ни люлееха нежно под безлунното небе. Бях запалил само чифт от малките лампи. Удобно е. Във водата, на борда на „Протей“, тъпканицата, деловитостта, темпото на живота в градовете са приглушени, забавени — фикционализирани — от метафизичното отстранение, което могат да ти създадат няколко метра вода. Ние променяме пейзажа много лесно, но океанът винаги ни се е виждал неизменен и предполагам, че точно в тази връзка се заразяваме с чувство за безвремие, когато и да попаднем сред него. Вероятно това е една от причините да прекарвам толкова време там.
— За пръв път се качвам на борда — отбеляза той. — Уютно е. Много.
— Благодаря… Сметана? Захар?
— И двете.
Седнахме с димящите чаши и го попитах:
— Та казвай какво има.
— Един случай, който засяга два проблема — отвърна той. — Единият попада в кръга на моята компетенция. Другият — не. Казаха ми, че ситуацията била абсолютно уникална и изисквала услугите на много особен специалист.
— Не съм специалист по нищо друго освен по оцеляване.
Той внезапно ме стрелна с очи.
— Винаги съм приемал, че страшно разбираш от компютри — каза той.
Извърнах се. Това си беше удар под кръста. Никога не се бях писал пред него спец в тази област и между нас винаги е имало неизказаната уговорка, че методите ми за манипулиране на обстоятелствата и самоличността ми не се подлагат на обсъждане. От друга страна, на него му беше ясно, че познавам системата и екстензивно, и интензивно. И все пак не ми се говореше за това. Така че вдигнах гарда.
— Компютърджиите с лопата да ги ринеш — рекох му. — По твое време сигурно е било по-друго, но днес започват да преподават компютри на дечицата още от първи клас. Тъй че много ясно, че разбирам. От моето поколение всички разбират.
— Знаеш, че не ти говоря за това — рече ми той. — Не ме ли познаваш достатъчно отдавна, че да съм заслужил поне мъничко доверие? Въпросът изникна единствено във връзка с настоящия случай. Това е.
Кимнах. Реакциите по самата си природа невинаги са уместни, а аз бях инвестирал значителен емоционален капитал в комплект реакции с голяма издържливост. Та казах:
— Добре де, повече разбирам от компютри от първолачетата.
— Благодаря. Оттук можем да тръгнем — и той отпи глътка кафе. — Аз самият съм завършил право и счетоводство, после съм отбил военна, военно-разузнавателна и гражданска служба — в този ред. След което влязох в бизнеса. Колкото разбирам от техника, прихванал съм го по трасето — тук болтче, там катастрофа… Знам много за това, какво могат да правят нещата, но не и как точно работят. В случая не разбирам подробностите, така че искам да се хванеш и да ми ги обясниш, доколкото можеш. Имам нужда от някаква основа и ако успееш да ми я осигуриш, ще знам, че точно ти си човекът за тая работа. Можеш да започнеш като ми обясниш как са работели първите роботи за изследване на космоса — като например онези, които са използвали на Венера.
— Това не са ти компютри — рекох — и ако става дума, те всъщност и роботи не са били. Били са телефакторни уреди.
— Обясни ми разликата.
— Роботът е машина, която изпълнява определени операции в съответствие с програма от инструкции. Телефакторът е машина роб, управлявана дистанционно. Телефакторът функционира в обратна връзка с оператора. В зависимост от това, доколко изпипана искаш да бъде, връзката може да бъде аудиовизуална, кинестетична, тактилна, дори обонятелна. И колкото повече задълбаваш в тая посока, толкова по-антропоморфен става дизайнът им.