— Но какво е включвала цялата тази работа?
— Боже! Какво ли не е включвала? Компютърът не е бил точно компютър… Добре, да започнем с това. През миналия век трима инженери от университета в Уискънсин — Нордман, Парментие и Скот — разработили устройството, известно като свръхпровеждащ тунелно-възлов невристор. Две тънки метални ивици с дебел изолационен слой помежду им. След свръхохлаждане провежда електрически импулси без съпротивление. Обгради го с намагнетизиран материал, събери ги накуп — милиарди от тях — и какво получаваш?
Той поклати глава.
— Е, първо, имаш ситуация, която е невъзможно да се схематизира, като се имат предвид всички пътеки и вътрешни връзки, които могат да се формират. Очевидно е подобна на структурата на мозъка. Ето защо, теоретизират те, такова устройство даже няма нужда да се включва. Вкарваш му данни и го оставяш само̀ да си създаде преференциални пътеки чрез това, че намагнетизираният материал все повече се намагнетизирва всеки път, когато токът мине през него, и по този начин прекратява съпротивлението. Материалът си създава собствени пътища по начин, аналогичен на функционирането на мозъка, когато учи нещо.
В случая с Палача са използвали структура много близка до тази и успели да концентрират над десет милиарда невристорни клетки на извънредно малка площ — около десетина квадратни дециметра. Спрели се на тази вълшебна цифра, защото такъв е и приблизителният брой на нервните клетки в мозъка. Тъкмо това имах предвид като казах, че не било точно компютър. Те всъщност работили в областта на изкуствения интелект, без значение как са го наричали.
— Ако това нещо си е имало собствен мозък — компютърен или псевдочовешки — то е било по-скоро робот, отколкото телефактор, нали?
— И да, и не, и може би — отвърнах. — Тук, на Земята, са го управлявали като телефакторен уред — по дъното на океана, в пустинята, в планинските области — като част от програмирането. Предполагам, че можеш да го наречеш и чиракуване или забавачница. Може би последното даже е най-подходящо. Показвали му как се изследва труден терен и как се изпращат данни. След като усвоял всичко това, на теория можели да го метнат в небето без контролна примка и да го оставят да им докладва какви ги е свършило.
— И на този етап може ли да бъде смятан за робот?
— Роботът е машина, която изпълнява определени операции в съответствие с програма от инструкции. Палача сам е вземал решения, нали разбираш. И подозирам, че като са се опитали да създадат такова близко подобие на човешкия мозък по структура и функции, част от това е била и привидно неизбежната случайност на решенията и действията. Това не е била просто машина, която следва програма. Била е твърде сложна. И тъкмо това сигурно я е провалило.
Дон се изкиска.
— Неизбежната свобода на волята?
— Не. Както ти казах, били натъпкали твърде много неща в една торба. По онова време, който ти падне, разполагащ с някакво си там проектче, дето се връзвало, им изглеждал като супертърговец. Например ония, психофизиците, имали някаква джаджа, искали да я пробват и им я включили. На вид Палача е комуникационен уред. Всъщност те са се тревожели да не би това чудо наистина да притежава разум.
— А така ли е било?
— Явно да, в известна степен. Онова, което били стъкмили, за да го подключат към първоначалната телефакторна примка, било устройство, което създавало слабо индуктивно поле в мозъка на оператора. Машината получава и усилва схемите на електрическата активност в… направо да си го кажем, мозъка на Палача, после ги прекарва през сложен модулатор и ги вкарва в индукционното поле в главата на оператора.
Сега вече не съм на своя територия, а съм навлязъл в тази на Вебер и Фехнер, но невронът си има праг, над който се задейства, а под него — не. В един квадратен милиметър от мозъчната кора се тълпят около четирийсет хиляди неврона по такъв начин, че всеки има неколкостотин синаптични свръзки с останалите неврони около него. Във всеки даден момент някой от тях може да е под прага на задействане, докато другите са в кондиция. Сър Джон Екълс веднъж го е нарекъл „критично балансиран“ — готов да се задейства. Ако само един мине прага, това може да предизвика задействането на стотици хиляди други до двайсет милисекунди. Пулсиращото поле служи за осигуряване на такъв тласък достатъчно избирателно, така че операторът да получи представа какво става в мозъка на Палача. И обратно. Палача си има свой собствен вграден вариант на същото нещо. Тогава са смятали, че това до известна степен и ще го очовечи, така че да може по-добре да оценява значението на работата си — да му инсталират нещо като лоялност, така да се каже.