Нямах време да мина през обичайната си процедура и да се превърна в нов-новеничък индивид с издържаща на проверка биография. Само име и сюжет — това беше. Но този път ми се струваше, че няма нужда от друго. Един път и приблизителната честност да ми се стори най-разумния подход.
Взех обществен транспорт до блока й. Не бях се обадил предварително по телефона, защото е по-лесно да откажеш на глас, отколкото на жив човек.
Според данните днес беше ден, в който тя приемаше пациенти в дома си. Очевидно това си беше нейна идея: да разруши образа на институция, който внушава алиенация, да премахне съпротивлението, като превърне сеансите в нещо, което повече прилича на ходене на гости и тъй нататък. Не исках да ми отдели чак толкова много време — бях решил, че ако се стигне дотам, Дон би могъл да свърши работа — и бях сигурен, че посещенията на колегите пациенти са разпределени така, че да й остава време да си поеме дъх. Inter alia, така да се каже.
Току-що бях намерил името и номера на апартамента й сред звънците на входа, когато една възрастна жена ме подмина и отключи входната врата. Погледна ме и я задържа, така че влязох, без да звъня. Пак въпрос на излъчване.
Взех асансьора до етажа на Лейла — втория — намерих вратата и почуках. Вече се готвех да почукам втори път, когато тя се открехна.
— Кажете? — обади се тя и аз си коригирах преценката за това, кога е направена снимката. Съвсем същата си беше.
— Доктор Такъри, моето име е Дън — представих се аз. — Имам доста сериозен проблем и вие можете да ми помогнете.
— Какъв точно проблем?
— Свързан е с едно устройство, известно като Палача.
Тя въздъхна и по лицето й пробягна гримаса. Стисна дръжката на вратата.
— Идвам отдалече, но бързо ще ви отърва от себе си. Просто бих искал да ви задам няколко въпроса.
— За правителството ли работите?
— Не.
— За Брокдън?
— Не, идвам по съвсем друга линия.
— Добре — кимна тя. — Точно в момента провеждам групова терапия. Вероятно ще свърша до половин час. Ако не възразявате, изчакайте ме във фоайето, ще ви се обадя, щом приключа. И ще поговорим.
— Това ме устройва — съгласих се аз. — Благодаря.
Тя кимна и затвори. Слязох надолу по стълбището.
След една цигара време се сетих, че дяволът намира работа на безделниците и му благодарих за подсказаната идея. Върнах се на входа и прочетох през стъклото имената на неколцина обитатели на петия етаж. Качих се с асансьора и почуках на една врата. Още преди да отворят, бях изложил на показ бележника и писалката си.
— Да? — нисичка, към петдесетте и любопитна.
— Госпожо Глънц, казвам се Стивън Фостър. Правя проучване за Североамериканската лига на потребителите. Бих желал да ви платя, ако ми отделите няколко минутки и ми отговорите на няколко въпроса във връзка с продуктите, които използвате.
— Защо…? Да ми платите ли казахте?
— Да, госпожо. Десет долара. Десетина въпроса. Ще ви отнеме само минутка-две.
— Добре — тя отвори вратата. — Няма ли да влезете?
— Не, благодаря. Това ще отнеме толкова малко време, че влязъл-невлязъл, вече ще трябва да излизам. Първият въпрос засяга праховете за пране…
След десет минути пак бях във фоайето, а трийсетте долара за анкетите прибавих към списъка на разходите, който си водех. Когато ситуацията е заредена с непредсказуеми събития и си играя на импровизацийки, обичам да си покривам непредвидените разходи.
Изниза се още около четвърт час, а после вратата на асансьора се отвори и разтовари трима — млад, пак млад и на средна възраст, облечени във всекидневно облекло, които се кикотеха на нещо си.
Едричкият от отсамната страна се приближи към мен и ми кимна.
— Ти ли си тоя, дето чака за доктор Такъри?
— Аз съм.
— Каза да се качваш.
— Благодаря.
Пак се качих на нейния етаж. Почуках и тя отвори, кимна ми да вляза и ме настани в удобно кресло в дъното на всекидневната.
— Искате ли кафе? Прясно е. Сварих повече, отколкото ми беше нужно.
— Чудесно. Благодаря.
След малко тя донесе две чаши, подаде ми едната и се настани на дивана отляво. На подноса имаше сметана и захар, но аз дори не ги погледнах и отпих.
— Заинтересувахте ме — каза тя. — Говорете.
— Добре. На мен ми обясниха, че телефакторният уред, известен като Палача, който вероятно притежава изкуствен разум, се е завърнал на Земята…
— Това е само хипотеза — каза тя, — освен ако вие не знаете нещо повече от мен. Съобщиха ми, че ракетата на Палача се е завърнала и се е разбила в залива. Няма доказателства, че в нея е имало някой.