Дълго мълчахме.
— Ние… му нанесохме травма — поклати глава той най-накрая. — Или както там е префърцунената дума. Това е, което се случи онази нощ. Трябваше да мине известно време, за да окаже въздействие, но не изпитвам и капка съмнение, че тази е причината за кризата, която той по-късно изживя.
Кимнах.
— Разбирам. И според вас той иска да ви убие заради това?
— А ти не би ли искал същото? — отвърна ми той. — Ако си започнал живота си като предмет и ние сме те превърнали в личност, а после пак те използваме като предмет, не би ли искал и ти да ни убиеш?
— Лейла май беше поставила доста непълна диагноза.
— Не, беше се сетила за всичко. Но го бе изтълкувала погрешно. Не я беше страх. Наистина, това за него е било само игра, която е играел — заедно с другите. Спомените му вероятно не са чак толкова лоши. Всъщност аз бях истинският виновник. Лейла е била убедена, че той ще иска да отмъсти само на мен. Очевидно не е била права.
— Но тогава не разбирам защо убийството на Бърнс не я е притеснило. Не се е знаело дали е бил паникьосан хулиган или Палача.
— Единственото, което мога да кажа е, че като много горда жена — а тя си беше точно такава — се е придържала упорито към своята диагноза, въпреки очевидните доказателства.
— Това не ми харесва. Но сте я познавали вие, не аз, а както се оказва, по отношение на това тя е била права в оценката си. Ала нещо друго ме притеснява също толкова много — шлемът. След като Палача е убил Дейв, той си е направил труда да отнесе шлема във водонепроницаемата си камера чак до Сейнт Луис, само за да го зареже на следващото местопрестъпление. В това няма капка смисъл.
— Всъщност има — възрази сенаторът. — Тъкмо до това щях да стигна след малко, но и сега мога да ти го кажа. Разбираш ли, Палача не притежава гласово устройство. Ние общувахме с него чрез апаратурата. Дон спомена, че разбираш от електроника…
— Разбирам.
— Е, накратко казано, искам да поогледаш тоя шлем и да ми кажеш дали някой е бърникал в него.
— Трудничко ще е — отвърнах. — Не знам какво е било първоначалното му устройство и не съм чак такъв гений на теорията, че просто като погледна нещо, да знам дали може да функционира като телеоператор.
Той прехапа устна.
— Все пак ще ти се наложи да се пробваш. Може да има някакви физически признаци — драскотини, прекъсвания, нови свръзки, знам ли. Ти си по тези работи. Огледай за такива неща.
Само кимнах и го изчаках да продължи.
— Според мен Палача е искал да говори с Лейла — каза той. — Или защото тя е психиатър и той е знаел, че функционира зле на равнище, което надхвърля механичното, или може би защото в известен смисъл я смята за своя майка. В края на краищата друга жена в екипа нямаше, а от нашите умове той имаше представа какво е майка наред с всичките асоциации за грижа и утеха. Или може би е искал да говори с нея и по двете причини. Според мен е взел шлема тъкмо с тази цел. Трябва да е разбрал за какво служи от директната връзка с мозъка на Дейв, докато е бил при него. Искам да огледаш шлема, защото е възможно Палача да е разрушил веригите за контрол и да е оставил само комуникационните. Според мен той е отнесъл шлема в това състояние при Лейла, за да я убеди да си го сложи. Тя се е уплашила — опитала се е да избяга, да се съпротивлява, да извика помощ — и той я е убил. Шлемът вече не му е бил нужен, затова го е зарязал и се е махнал. Очевидно на мен няма какво да ми каже.
Замислих се и кимнах.
— Добре де, прекъснатите вериги мога да ги позная — рекох. — Ако ми кажете къде е сандъчето с инструментите, по-добре веднага да се захващам.
Той ми махна, сякаш искаше да каже: „Стой си на мястото.“
— По-късно установих кой е убитият пазач — продължи сенаторът. — Всички направихме анонимни дарения на вдовицата. След това съм помагал на семейството, грижил съм се за тях — по същия начин — и досега…
Не го поглеждах.
— … Нямаше какво друго да направя — завърши той.
Продължавах да мълча.
Сенаторът допи питието си и ми се усмихна едва-едва.
— Кухнята е там — посочи с палец. — Отзад има килер с инструменти. И сандъчето е там.
— Добре.
Станах. Оставих шлема и тръгнах към вратата като минах пак покрай мястото, където бях застанал по-рано.
— Чакай! — повика ме той.
Спрях.
— Защо преди малко застана там? Какво му е толкова специалното на това място?
— Какво искате да кажете?
— Много добре знаеш.
Свих рамене.
— Все някъде трябваше да застана.
— Изглеждаш ми от онези хора, които си имат по-основателни причини за нещата, които правят.