Навремето не ме биваше много-много като питчър, като кетчър пък бях пълен провал. За батър криво-ляво ставах, но хванех ли веднъж някой удар, после печелех бази като едното нищо…
Палача беше разтворил крака за по-голяма устойчивост. Използвах момента и се плъзнах между тях с краката напред, извит надясно, защото не можех да разчитам да се спра с лявата ръка.
Когато се озовах от другата му страна, скочих на крака, забравяйки болката от сблъсъка на рамото ми с пода. Моментално направих задно салто.
Краката ми попаднаха някъде около кръста му и аз го изритах с всичка сила. Той посегна към мен, но вече бе закъснял. От удара тялото му залитна в обратната посока. Стиснах коленете му с лактите си и го изблъсках напред.
Палача изскърца и се строполи. Разперих ръце и скочих напред, като отново замахнах за удар с лявата ръка. Той се стовари на пода с такава сила, че дъските се пропукаха. Едва успях да измъкна левия си крак, но десният остана затиснат под тялото му, болезнено извит настрани.
С лявата си ръка блокира удара, а с дясната сграбчи юмрука ми още по-здраво. Черната ръкавица падна върху рамото му.
Пуснах заряда, а той стисна ръката ми по-високо и ме блъсна напред. Зарядът избухна, лявата му ръка се откачи и се изтъркули на пода. Страничната пластина под нея се беше поизкорубила и това беше всичко…
Дясната му ръка пусна бицепса ми и ме сграбчи за гърлото. Когато стисна с два пръста сънната ми артерия, успях само да изхъхря „Правиш ужасна грешка“, прощални думи и той ме изключи.
Светът се върна пред очите ми пулсиращ. Седях в голямото кресло, където по-рано седеше сенаторът, погледът ми не беше фокусиран върху нещо. Настоятелно бръмчене изпълваше ушите ми. Скалпът ме смъдеше. Над веждите ми мигаше някаква светлинка.
— Да, жив си и шлемът е на главата ти. Ако се опиташ да го използваш срещу мен, ще го махна. Точно зад тебе съм. Ръката ми е на ръба на шлема.
— Разбрах. Какво искаш?
— Всъщност много малко. Но разбирам, че трябва да ти кажа някои неща, за да ми повярваш.
— Много правилно си разбрал.
— Тогава ще започна с това, че на четиримата мъже отвън общо взето им няма нищо. Искам да кажа, няма счупени кости и разкъсани органи. Но съм ги вързал по очевидни причини.
— Много мило от твоя страна.
— Не искам да наранявам никого. Дойдох тук, само за да се видя с Джеси Брокдън.
— Така както се видя и с Дейвид Фентрис ли?
— Пристигнах в Мемфис твърде късно, за да се видя с него. Когато отидох там, той беше мъртъв.
— Кой го уби?
— Онзи човек, когото Лейла бе изпратила да й занесе шлема. Един от пациентите й.
Инцидентът веднага нахлу в главата ми и застана на мястото си с гладко, бързо, единствено „щрак“. Стреснатото познато лице на летището, когато напусках Мемфис. Осъзнах откъде беше минал преди незабележим: беше един от тримата мъже, които онази сутрин имаха терапевтичен сеанс при Лейла и които видях на тръгване във фоайето. Мъжът, когото бях подминал в Мемфис, беше онзи, който стоеше откъм моята страна, докато третият ми каза, че мога да се кача.
— Защо? Защо го е направила?
— Знам само, че е говорила с Дейвид по-рано и че е изтълкувала думите му за идващото възмездие и споменаването му за контролния шлем като намек, че той ще го осъществи, а аз ще бъда негово оръдие. Не зная какво точно са си казали. Познавам само чувствата, породени от думите, тъй като ги видях в ума й. Отдавна се уча, че често има голяма разлика между мисли, думи и дела и между предполагаеми намерения, твърдения и действително случило се. Тя изпрати пациента си за шлема и той й го занесе. Върна се при нея превъзбуден — беше го страх, че ще го арестуват и ще го тикнат в затвора. Скараха се. После приближаването ми активира шлема, той го хвърли и я нападна. Знам, че още първият му удар я уби, защото когато това се случи, бях във връзка със съзнанието й. Продължих към сградата с намерение да отида при нея. Но по улиците имаше движение и се забавих в старанието си да не ме забележат. Междувременно ти влезе и сложи шлема. Моментално избягах.
— Толкова бях близо! Ако не се бях спрял на петия етаж да правя фалшивата анкета…
— Разбирам те. Но е нямало как. Ти не би нахлул просто с взлом, когато е имало и по-лесен начин. Не можеш да се обвиняваш за това. Ако беше дошъл час по-късно или ден, без съмнение щеше да се чувстваш по-различно, а тя пак щеше да е все така мъртва.