— А да си виждал стъкленицата преди бурята?
— Да… Не, не. Бях я скрил зад едни съдове, не се виждаше, та не проверявах всеки ден…
— Значи някой е можел да я измъкне много преди бурята, без да забележиш, нали?
— Сега, като поразмислих, виждам, че е могло да стане и така.
— Значи твоят послушник може да я е откраднал, а после се е възползвал от бурята, оставил е нарочно вратата отворена, та бурята да стори това, което е сторила.
Северин се развълнува.
— Да, разбира се. Не само това. Сега, когато си спомням случилото се, аз се изненадах, че бурята е могла да причини такава бъркотия, ако и да беше силна. Бих могъл да кажа, че някой се бе възползвал от бурята, за да обърне с краката нагоре цялата стая и да нанесе по-големи вреди, отколкото е могъл да нанесе вятърът!
— Кой беше тоя послушник?
— Казваше се Агостино. Но той загина миналата година, падна от скелето, докато почистваше с други монаси и ратаи скулптурите по фасадата на църквата. Сега се сещам, той ми се кле, че не е оставял вратата отворена, преди да излезе бурята. Тогава се ядосах много, затова го обвиних. А може наистина да не е бил виновен.
— Тогава трябва да допуснем, че за твоята отрова е знаел още някой, при това по-вещ от послушника. Кой друг знаеше за отровата?
— Не помня, Знаеше абатът, защото му поисках разрешение да съхранявам тази толкова опасна отрова. Може да съм споменал и пред други, и то в библиотеката, защото търсех хербарии, които да ми помогнат.
— Нали ми каза, че държиш тук книгите, които са ти необходими за работата?
— Да, при това много — отвърна Северин и посочи няколко шкафа в един ъгъл на стаята, отрупани с десетки томове. — Но тогава търсех някои книги, които не можех да задържам при себе си; дори Малахий не искаше да ми ги даде, та се наложи да искам разрешение от абата. — После сниши глас, сякаш не искаше да го чуя. — Виж какво, някъде в библиотеката — къде точно не знам — се съхраняват и книги за магии, за черна магия, с рецепти за дяволски питиета. Можах да направя справки в някои от тях — нали съм длъжен да знам, — надявах се да намеря описание на тази отрова и за нейното действие, но напразно.
— Значи си споменал за нея и пред Малахий.
— Сигурно, а може би и пред Беренгарий, който му беше помощник. Но не стигай до прибързани изводи; не си спомням, но е възможно, когато е ставало дума за отровата, там да е имало и други монаси; понякога в скриптория има доста народ…
— Не подозирам никого. Опитвам се да разбера какво е станало. Все пак ти ми каза, че това се е случило преди няколко години; любопитно е, че някой може да е прибрал предварително отрова, за да я използва много по-късно. А това ни навежда на мисълта, че някой злосторник дълго време е скривал намерението си да убива.
— Прости ни, Господи! — рече Северин и се прекръсти, а по лицето му се изписа ужас.
Нямаше какво повече да добавим. Покрихме отново тялото на Беренгарий — трябваше да го приготвят за погребението.
Ден четвърти
ПЪРВИ ЧАС
Когато Уилям принуждава първом Салваторе, а после и ключаря да разкрият миналото си. Северин намира откраднатите очила, Никола донася новите и Уилям с шест очи отива да разчете ръкописа на Венанций
Тъкмо излизахме, влезе Малахий. Нашето присъствие май му беше неприятно, та понечи да се върне. Северин го забеляза и го запита:
— Мен ли търсиш? Сигурно е за… — Но млъкна и ни изгледа.
Малахий направи едва забележимо движение, сякаш искаше да каже „За това ще говорим по-късно…“ Ние излизахме, той влизаше, та и тримата стояхме на прага. Малахий поясни, като да искаше да подчертае:
— Търсех брата билкар… Имам… главоболие.
— Сигурно е от застоялия въздух в библиотеката — рече със състрадателно добродушие Уилям. — Ще трябва да си правите инхалации.
Малахий размърда устни, като да искаше да добави нещо, но се отказа, наведе глава и влезе, а ние си тръгнахме.
— Какво ли търси при Северин? — запитах аз.
— Адсон — отвърна с раздразнение моят учител, — научи се да разсъждаваш със собствената си глава. — После промени темата. — А сега ще трябва да поразпитаме няколко души. Поне докато са още живи — добави той, оглеждайки платото. — И да не забравя: отсега нататък ще трябва да си отваряме очите, да внимаваме какво ядем и пием. Храна ще вземаш винаги от общата чиния, а за пиене ще си наливаш от стомната, от която вече са си наливали другите. След Беренгарий ние знаем най-много. Освен убиеца, разбира се.
— Кого ще разпитвате сега?
— Адсон — отвърна Уилям, — сигурно ти е направило впечатление, че тук най-интересното се случва нощем. Нощем умират хора, нощем някой обикаля из скриптория, нощем в манастира се промъкват жени… Има два манастира — един дневен и един нощен, и за нещастие май нощният е много по-любопитен от дневния. Затова за нас представлява интерес всеки, който обикаля нощем, включително и онзи мъж, когото си видял нощес с момичето. Възможно е случката с момичето да няма нищо общо с отровата, възможно е и обратното. Така или иначе, аз си имам едно наум за снощния мъж; той сигурно знае много неща за нощния живот в това свято място. И също като вълка в баснята — ето го, хей там.
И посочи Салваторе, който също ни беше забелязал. Видях, че се поколеба, сякаш искаше да избегне срещата с нас, и като че ли поспря, за да тръгне в обратна посока. Но само за миг. Очевидно бе разбрал, че няма как да не ни срещне, та продължи. Обърна се към нас с любезна усмивка и изрече мазно „Благословете“. Моят учител просто не го остави да довърши и го заговори рязко:
— Знаеш ли, че утре тук пристига Инквизицията? — запита го той. Салваторе явно не се зарадва на тази вест и запита почти шепнешком:
— Че какво ме засяга?
— И още как. Я по-добре кажи истината на мен, дето съм ти приятел и брат минорит, какъвто си бил и ти, отколкото да я разкажеш утре на ония, дето добре знаеш какви са.
Нападнат така, почти в упор, Салваторе реши да не се съпротивлява повече. Изгледа смирено Уилям, сякаш искаше да му каже, че е готов да отговори на всичките му въпроси.
— Нощес в кухнята е имало жена. Кой е бил с нея?
— Ах, жена, дето се продава като стока, нито е за света, нито е стока — изрече Салваторе.
— Не ме интересува дали е била свястно момиче, или не, искам да знам кой е бил с нея!
— Боже мой, колко са нечестиви жените! Мислят само как да примамят мъж… Уилям го сграбчи за расото.
— Кой беше с нея? Ти или ключарят?
Салваторе разбра, че няма как повече да лъже. И заразказва някакви чудновати приказки, от които успяхме — макар и трудно — да разберем, че той, за да се подмаже на ключаря, му доставял момичета от селото, като ги вкарвал нощем в манастира, ала не пожела да обясни как и откъде. Но се кълнеше, че правел това от добрина, и ни стана смешно, като намекна, че не извличал някаква полза за себе си, та момичето, след като задоволи ключаря, да позадоволи и него. Разказваше с мазни, двусмислени усмивки, намигаше ни, сякаш искаше да намекне, че разказва всичко това пред хора, вършещи подобни действия. И току ме поглеждаше изпод вежди, а аз не можех да му отвърна, както бих искал, защото чувствам, че ни свързва обща тайна, че съм негов съучастник и събрат по грях.
Уилям реши да заложи на карта всичко и го запита рязко:
— Откога знаеш Ремиджо? Преди или след като е бил с Долчино?