Видях Северин, беше весел, викаше при себе си свинарите, но да вземели и някои от свинете. Каза ми, че щели да се спуснат по склоновете чак долу до равнината да търсят трюфели. Аз все още не познавах този деликатес, който растеше на полуострова, и като че ли беше типичен за земите, притежавани от бенедиктинците — било край Норча (черен) или из този край — по-бял и по-ароматен. Северин ми обясни какво представлява и колко е вкусен, когато бива приготвен по най-различен начин. Каза ми също, че било страшно трудно да се открие, защото растял под земята — бил по-тайнствен и от гъба, и единствени свинете с тяхното обоняние можели да го откриват. Само че, щом го откриели, тозчас искали да го изядат, та се налагало веднага да бъдат отстранени, а трюфелите — бързо изровени. По-късно научих, че мнозина благородници обичали да се занимават с този лов, следвали прасетата, сякаш следвали най-расови хрътки, а след тях вървели слугите с мотиките. Спомням си дори, че много по-късно някакъв благородник от моя край, дето знаеше, че познавам Италия, ме запита как е станало така, че съм видял там благородници да водят свинете на паша, а аз се изсмях, защото разбрах, че са ходили да търсят трюфели. Но тъй като му казах, че тези благородници са ходели да търсят под земята „трюфел“, за да го ядат, той разбра, че са търсели „дер Тойфел“, сиреч дявола, и се прекръсти най-набожно, гледайки ме смаяно. После изяснихме недоразумението и се смяхме много. Нали на човешките езици е присъщо често с еднакви звуци да обозначават различни неща.
Приготовленията на Северин възбудиха моето любопитство и реших да го последвам; пък и разбрах, че искаше да се заеме с това начинание, за да забрави зловещите събития, дето потискаха всички ни; рекох си, че ако му помогна да забрави налегналите го мисли, щях ако не да забравя, то поне да повъзпра моите. И тъй като съм решил да казвам винаги и само истината, не искам да крия, че тайно ме подтикваше и надеждата, като сляза в долината, да видя може би някого, ама кого — няма да кажа. А за да убедя себе си, изрекох, почти на глас, че тъй като този ден очаквахме да пристигнат двете делегации, може би щях да срещна поне една от тях.
Колкото по-надолу слизахме, толкова по-светло ставаше; не че слънцето се появи отново — горе небето беше затлачено от облаци, но всичко се виждаше ясно, защото мъглата остана над нас. Дори като слязохме още по-надолу, аз се обърнах да видя върха, но не видях нищо: от средата на склона нагоре всичко — върхът, платото, Зданието, — всичко бе забулено в облаци.
Сутринта, когато пристигнахме тук и пътувахме вече из планината, от някои склонове все още можехме да виждаме морето на не повече от десет — а може би и по-малко — мили от нас. Пътуването ни предложи много изненади, защото изведнъж се озовахме на планинска тераса, която се издигаше отвесно над прекрасни заливи, малко след това пък се мушвахме в дълбоки ждрела, където между планините се извисяваха други планини и взаимно си препречваха изгледа към далечния бряг, а слънцето едва проникваше в долините. Никъде другаде, както в този край на Италия, не съм виждал такова съчетание на море и планини, на брегове и алпийски пейзажи, а във вятъра, който препускаше из ждрелата, човек можеше да долови борбата на морските балсами с ледените планински повеи.
Тази сутрин всичко изглеждаше сиво, почти млечнобяло, а когато ждрелата се разширяваха към далечния бряг, не се виждаше никакъв хоризонт. Но, мой търпеливи читателю, аз взех да си спомням неща, които нямат нищо общо със събитията, които ни интересуват. Затова няма да разказвам за нашите приключения, докато търсехме „дертойфелите“. Предпочитам да разкажа за делегацията на миноритите; забелязах я пръв и хукнах веднага към манастира, за да предупредя Уилям.
Учителят ми съгласно обичая изчака миноритите да влязат в манастира и да бъдат приветствани от абата. После отиде при групата и те се запрегръщаха, приветствайки се братски.
Времето за обяд бе минало, но за гостите бе приготвена маса, а абатът прояви такт и ги остави да се хранят сами — а с тях и Уилям — и да разговарят, без да трябва да спазват правилата; нали в края на краищата — нека Бог ми прости неприятното сравнение — ставаше дума да се проведе нещо като военен съвет, и то колкото е възможно по-скоро, преди да е пристигнала вражеската войска, тоест авиньонската делегация.
Излишно е да споменавам, че гостите се срещнаха веднага и с Убертино; всички го поздравиха с изненада, радост и почит, дължащи се и на продължителното му отсъствие, и на страховете, свързани с неговото изчезване, и на добродетелите на този смел воин, който от десетилетия водеше същата битка, която и те водеха.
По-късно, когато ще стане дума за съвещанието на следния ден, ще разкажа за монасите, които влизаха в състава на делегацията. Пък и аз разговарях много малко с тях, тъй като вниманието ми бе погълнато от разговорите между Уилям, Убертино и Микеле Чезена, които тозчас образуваха отделна група.
Микеле изглеждаше много особен човек; бе пламенен францисканец (понякога жестовете му, интонацията на гласа му напомняха Убертино, когато изпадаше в мистичен унес), много човечен и жизнерадостен като земен човек, родом от областта Романя, способен да цени вкусната храна и да покаже, че е щастлив, загдето се среща отново с приятели; хитър и уклончив, изведнъж ставаше внимателен и ловък като лисица, потаен като къртица, когато се отвореше дума за отношения между властниците; способен да се смее с пълно гърло, да говори пламенно, да мълчи красноречиво, умеещ ловко да отклони вниманието на своя събеседник, когато зададеният му от него въпрос налагаше отказ от отговор да бъде прикрит с разсеяност.
За него вече споменах и в предишните глави, но писах неща, които бях чувал, и то може би от хора, които го бяха научили от трети лица. А сега разбирах по-добре много от противоречивите му прояви и от внезапните поврати в политическата му линия, с които през последните години смайваше собствените си приятели и последователи. Генерален министър на ордена на монасите минорити, той по принцип бе наследник на свети Франциск, а фактически — наследник на неговите тълкуватели: трябваше да бъде на висотата на такъв свят и мъдър предшественик като Бонавентура от Баньореджо, трябваше да бди за устава и в същото време за богатството на ордена, станал толкова могъщ и голям, трябваше да бъде внимателен с дворовете и градските управи, откъдето, макар и под формата на милостиня, орденът получаваше дарения и наследства, източник на благоденствие и богатство; в същото време трябваше да внимава стремежът към покаяние да не повлече извън ордена най-запалените спиритуали, та това блестящо братство, което той оглавяваше, да не се разпадне на съзвездие от еретически банди. Трябваше да се харесва на папата, на императора, на монасите, привърженици на бедния живот, на свети Франциск, който сигурно го наблюдаваше от небето, на вярващите, които го наблюдаваха от земята. Когато Йоан бе осъдил всички спиритуали като еретици, Микеле не се бе поколебал да му предаде петима от най-твърдоглавите монаси от Прованс и остави папата да ги прати на кладата. Но след като си бе дал сметка (в това сигурно имаше пръст и Убертино), че мнозина от членовете на ордена подкрепиха привържениците на евангелската бедност, той бе направил така, че четири години по-късно капитулът в Перуджа да възприеме становищата на изгорените. Разбира се, постъпвайки така, той се стремеше да ограничи една потребност — която би могла да прерасне в ерес — в рамките и институциите на ордена, като искаше това, което сега искаше орденът, да бъде желано и от папата. Но докато се надяваше да убеди папата, без чието одобрение нямаше да може да действа, той не бе отказал да приеме подкрепата на императора и на императорските теолози. На капитула в Лион, две години преди да го видя, той бе наредил на своите монаси да говорят за папата с уважение и умереност (при това само няколко месеца след като папата, говорейки за миноритите, бе изразил възмущението си от „техните лайове, техните грешки и техните безумства“). А сега седеше на една маса с хора, с които бе най-близък приятел и които говореха за папата без никакво уважение.