— Защо вие в Перуджа не сторихте ли същото? — запита Уилям.
Микеле подскочи като ужилен.
— Именно затова искам да се срещна с папата. Не можем да сторим нищо без неговото съгласие.
— Ще видим, ще видим — заключи загадъчно Уилям.
Моят учител беше наистина много прозорлив. Как бе съумял да предвиди, че Микеле щеше да реши да се опре на имперските теолози и на народа, за да осъди папата? Как бе съумял да предвиди, че когато четири години по-късно Йоан щеше да оповести невероятните си постановки, целият християнски свят щеше да се надигне срещу него? Щом носещото блаженство видение щеше да дойде с такова закъснение, как мъртвите щяха да се застъпват за живите? И какво щеше да стане с култа към светиите? Именно миноритите щяха да поставят началото на протестите, щяха да осъдят папата, а Уилям Окам щеше да застане начело, строг и неумолим със своите доводи. Борбата щеше да продължи цели три години, а Йоан преди смъртта си щеше да се поправи, макар и отчасти. Разказваха ми години по-късно, че когато се явил на консисторията през декември 1334 г., смален, станал още по-дребничък, съсухрен от годините, деветдесетгодишен, пред прага на смъртта, той (тази стара лисица, използваща толкова умело словото не само за да нарушава собствените си обещания, но и да се отрича от собственото си упорство) бил казал: „Ние признаваме и вярваме, че отделените от тялото и изцяло пречистени души са на небето, в рая с ангелите, и с Иисуса Христа и че те виждат Бога в неговата божествена същност съвсем ясно, очи в очи…“, а след кратка пауза — никой така и не разбрал дали това се дължало на затрудненото му дишане, или на коварното намерение да подчертае последната си мисъл като противопоставяща се на предишната — продължил: „… дотолкова, доколкото състоянието и условията на отделената душа позволяват това.“ На следната утрин — било неделя — накарал да го сложат на дълъг стол с наклонено облегало, кардиналите му целунали ръка и той умрял.
Но ето, че отново се отклоних и разказвам неща, различни от това, което би трябвало да разказвам. Пък и останалата част от разговора на масата не ще помогне да бъдат разбрани по-добре събитията, за които разказвам. Миноритите се споразумяха какво да поддържат на следния ден. Обсъдиха един по един своите противници. Коментираха със загриженост вестта, която им съобщи Уилям, че ще пристигне и Бернар Ги. И още повече обстоятелството, че делегацията на Авиньон ще бъде ръководена от кардинал Бертрандо от Поджето. Двама инквизитори — това вече беше прекалено; то означаваше, че имаха намерение да обвинят миноритите в ерес.
— Толкоз по-зле за тях — рече Уилям. — Ние пък ще се държим с тях като с еретици.
— Не, не — възрази Микеле, — трябва да бъдем предпазливи, да не провалим възможността за постигане на споразумение.
— Доколкото мога да разсъждавам — рече Уилям, — въпреки че положих усилия за провеждането на тази среща, Микеле, това ти е добре известно, не мисля, че авиньонците идват тук, за да се стигне до някакво положително решение. Йоан иска ти да отидеш в Авиньон сам, без никакви гаранции. Но срещата поне ще ти помогне да го проумееш. Щеше да бъде още по-лошо, ако ти бе тръгнал направо за там, без да се убедиш в това.
— Значи ти си положил толкова усилия, и то продължителни, за да уредиш нещо, което смяташ за безполезно — рече с горчивина Микеле.
— Това поискахте и ти, и императорът — отвърна Уилям. — В края на краищата никога не е излишно да опознаеш по-добре враговете си.
В този момент ни уведомиха, че в манастира пристигала и другата делегация. Миноритите станаха и отидоха да посрещнат хората на папата.
Ден четвърти
ДЕВЕТИ ЧАС
Когато пристигат кардинал Дел Поджето, Бернар Ги и другите представители на Авиньон, а после всеки се занимава с най-различни неща
Хора, които се знаеха отдавна, хора, които, без да се познават лично, бяха чували какво единият е говорил за другия, се здрависваха на двора с привидна благост. Съпровождан от абата, кардинал Бертрандо дел Поджето се държеше като човек, свикнал да властва, сякаш беше втори папа, раздаваше на всички — и особено на миноритите — сърдечни усмивки, като предричаше, че утрешната среща ще донесе чудодейни спогодби, и подчертаваше, че носи пожелания за мир и добродетелност (той си служеше преднамерено с този скъп за францисканците израз) от страна на Йоан XXII.
— Чудесно, чудесно — рече ми той, когато Уилям благоволи да ме представи като негов писар и ученик. После ме запита дали познавам Болоня, похвали прелестите на този град, добрите ястия, дето се приготвяли там, както и университета, и ме покани да посетя града, вместо да се върна един ден сред моите немци, които — както се изрази той — причинявали такива страдания на нашия господар папата. После протегна ръка да целуна пръстена му, като в същото време се обръщаше с усмивка към другите.
Аз пък насочих веднага вниманието си към човека, чието име през тези дни се споменаваше най-често — към Бернар Ги, както му викаха французите, или Бернардо Гуидони, или Бернардо Гуидо, както го наричаха другаде.
Беше доминиканец, около седемдесетгодишен, слабичък, но прав като свещ. Останах поразен от сивите му студени очи, способни да гледат втренчено и безизразно, но в които, както можах Да се уверя, често заискряваха двусмислени пламъчета; той умееше както да потулва своите мисли и чувства, така и да ги проявява открито.
По време на всеобщата размяна на приветствия той за разлика от другите не проявяваше радушие или сърдечност, а се държеше с всички със сдържана учтивост. Когато зърна Убертино, когото познаваше, го поздрави твърде почтително, но го изгледа така, че ме полазиха тревожни тръпки. Когато се доближи до Микеле Чезена, по лицето му се изписа трудно разгадаема усмивка и избъбри „Горе ви очакват отдавна“ — фраза, в която не успях да доловя нито нотка на тревога, нито сянка от ирония, нито намек за настойчивост, нито отсянка от пристрастие. Срещна се с Уилям и щом разбра кой е, го изгледа със сдържана неприязън — не че лицето му издаваше чувствата, които той спотайваше — бях сигурен в това (въпреки че не бях уверен дали изобщо можеше да изпитва някакви чувства), а защото явно държеше Уилям да усети неговата неприязън. Уилям му отвърна със същото, като се усмихна прекалено сърдечно и рече:
— Отдавна желаех да се запозная с човек като вас, ползващ се със слава, която ми е била за пример и поука всеки път, когато ми се е налагало да вземам важни решения.
Похвални, почти ласкателни слова, би казал всеки несведущ, но Бернар знаеше много добре, че едно от най-важните решения, взети от Уилям, бе да се откаже от инквизиторската професия. Останах с впечатлението, че както Уилям би се радвал да види Бернар в килията на някой императорски затвор, така и на Бернар би му доставило удоволствие, ако Уилям почине скоропостижно, ей сега; и тъй като Бернар сега разполагаше с въоръжена охрана, аз се побоях за живота на скъпия си учител.
Бернар явно бе осведомен от абата за станалите в манастира престъпления. Защото, като се престори, че не е доловил язвителния намек в думите на Уилям, му отвърна:
— Изглежда, че по време на престоя ми тук, по искане на абата и за да изпълня възложената ми задача съгласно споразумението, което ни е събрало, ще трябва да се занимая и с много неприятни събития, в които долавям злокобната воня на нечестивия. Споменавам ви за това, защото знам, че в миналото, когато щяхте да сте по-близо до мен, до мен и до хората като мен, вие сте се сражавали на това бойно поле, където бойните редици на доброто се изправят срещу пълчищата на злото.
— Така беше — отвърна кротко Уилям, — но после минах на другата страна.
Бернар не трепна и го запита:
— Бихте ли могли да ми кажете нещо полезно за тия престъпни деяния?
— За съжаление, не — отвърна сдържано Уилям. — Нямам вашия опит в престъпните деяния.
От този миг нататък не можах да ги следя. След като поприказва отново с Микеле и Убертино, Уилям се оттегли в скриптория. Поиска разрешение от Малахий да прегледа някакви книги — но кои точно, не успях да чуя, Малахий го изгледа някак си особено, но не можа да му откаже, Чудно, не се наложи да ги търси в библиотеката. Всички те бяха на масата на Венанций. Моят учител се зачете и аз реших да не го безпокоя.