Слязох в кухнята. Там видях Бернар Ги. Може би искаше да проучи как е устроен манастирът, затова обикаляше навсякъде. Чух как разпитваше готвачите и другите ратаи, говореше сносно местния простонароден език (спомних си, че е бил инквизитор в Северна Италия). Като че ли ги питаше за реколтата, за това как е организирана работата в манастира. Но дори когато задаваше най-невинни въпроси, той пронизваше с поглед своя събеседник, после изведнъж му задаваше съвсем друг въпрос, жертвата му пребледняваше и започваше да мънка. Стигнах до извода, че той водеше разследване, но по особен начин, и използваше едно страшно оръжие, което притежава и с което си служи всеки инквизитор, заловил се да изпълнява своите задължения — страха у другия. Защото от страх да не бъде заподозрян, всеки човек, подложен на разпит, обикновено казва на инквизитора неща, които да хвърлят подозрение върху някой друг.
През целия следобед, където и да зървах Бернар, се уверих, че навсякъде — било край мелниците, било във вътрешния двор — той действаше все така. Но почти не разговаряше с монаси, а с ратаи или селяни. Точно обратното на това, което досега бе правил Уилям.
Ден четвърти
ВЕЧЕРНЯ
Когато Алинардо като ме ли съобщава полезни сведения, а Уилям разкрива своя метод да стигне до една вероятна истина посредством поредица от очевидни грешки
По-късно Уилям слезе от скриптория; беше в добро настроение. Докато чакахме да стане време за вечеря, във вътрешния двор срещнахме Алинардо. Не бях забравил молбата му, та още от предния ден бях взел зърна бакла от кухнята и му ги дадох. Той ми благодари и ги напъха в беззъбата си лигава уста.
— Видя ли, момче — рече ми той, — и другият труп лежеше там, където оповестява книгата… А сега чакай четвъртата тръба!
Попитах го защо според него ключът за разгадаване на тая поредица от престъпления трябва да се търси в Книга на откровението. Той ме погледна смаяно.
— Книгата на Йоан е ключ за разгадаване на всичко! — И като се намръщи гневно, добави: — Знаех си аз, откога разправям… Знай, че именно аз предложих на абата… на тогавашния, да събере колкото е възможно повече тълкувания на Апокалипсиса. Аз трябваше да стана библиотекар… Но другият успя да уреди да го пратят в Силос, където намери най-прекрасните ръкописи, и се върна с богата плячка… Ех, той знаеше къде да търси, говореше и езика на неверниците… Така библиотеката получи той, а не аз. Но Господ го наказа и го прибра преждевременно в царството на мрака. Ха-ха… — И този потънал във ведър размисъл беловлас старец, който досега ми приличаше на невинно дете, се изхили злобно.
— Кой беше този, за когото споменахте? — попита Уилям.
Той ни изгледа смаяно.
— Кой ли? Не помня… беше толкова отдавна. Но Господ наказва, Господ заличава, Господ замъглява и спомените. В библиотеката станаха много лоши неща. Особено откакто попадна в ръцете на чужденците. Бог продължава да наказва…
Не успяхме да изтръгнем друго от него и го оставихме потънал в кроткия си гневлив унес. Излезе, че този разговор бе заинтересувал твърде много Уилям.
— Трябва да се вслушваме в това, дето казва Алинардо; заговори ли, все казва нещо интересно.
— Че какво каза сега?
— Адсон — отвърна Уилям, — да разгадаеш тайна, не е като да правиш изводи от основни положения. И не е нужно да събираш много частни данни, за да ги обобщиш в някакъв всеобщ закон. Това по-скоро е все едно да се натъкнеш на един, два или три частни случая, нямащи привидно нищо общо, и да се опиташ да си представиш дали биха могли да бъдат отделни частни случаи от общ закон, който все още не знаеш и който може би изобщо не е изведен. Разбира се, ако знаеш, както твърди философът, че човекът, конят и мулето нямат жлъчка и живеят дълго, би могъл да се опиташ да изведеш принципа, че всички животни без жлъчка живеят дълго. Но я помисли за рогатите животни. Защо имат рога? Изведнъж ще забележиш, че всички рогати животни нямат зъби на горната си челюст. Това би било чудесно откритие, ако не си дадеш сметка, че, уви, има и животни без зъби на горната челюст, които въпреки това нямат рога, като например камилата. Накрая ще установиш, че всички животни, които нямат зъби на горната челюст, имат по два стомаха. Добре, можеш да допуснеш, че който няма достатъчно зъби, не дъвче добре, затова са му нужни два стомаха, за да смелят добре храната. Но рогата? Тогава ще се опиташ да откриеш някаква материална причина за рогата — тоест, че липсата на зъби води до натрупване в животното на излишно костно вещество, което все трябва да избие някъде. Но дали това обяснение е достатъчно? Не, защото камилата няма горни зъби, има два стомаха, но няма рога. В такъв случай трябва да допуснеш някаква друга причина. Костното вещество излиза навън във вид на рога само при животните, които не притежават други средства за защита. А камилата има много дебела кожа и няма нужда от рога. В такъв случай законът би могъл да гласи…
— Но какво общо имат тук рогата? — запитах нетърпеливо. — Защо сте се захванали с рогатите животни?
— Никога не съм се залавял с тях; но с тях се е занимавал твърде много епископът на Линкълн, следвайки една мисъл на Аристотел. Честно казано, не знам дали неговите размишления са правилни, нито пък някога съм проверявал има ли камилата зъби и колко стомаха има; исках само да ти кажа, че търсенето на обяснителните закони за природните явления следва една лъкатушна линия. Изправиш ли се пред някои необясними факти, ти трябва да се опиташ да си представиш много общи закони, без все още да виждаш някаква връзка между тях и фактите, с които се занимаваше; и ето, че изведнъж при ненадейно откритата връзка между един резултат, един случай и един закон те осенява мисъл, която ти се струва по-убедителна от другите. Опитваш се да приложиш този извод за всички подобни случаи, да го използуват, за да стигнеш до някои предвиждания, и откриваш, че си отгатнал. Но до края никога не ще узнаеш кои предикати можеш да използуваш в хода на твоя размисъл и кои да отхвърлиш. По същия начин действувам сега и аз. Подреждам много несвързани помежду си елементи и правя хипотези. Но трябва да измисля много хипотези, а пък абсурдните са толкова много, че ще ме бъде срам да ти ги изброя. Виждаш ли, при случая с коня Брунело аз си изградих голям брой допълнителни и противоречащи си хипотези: можеше да става дума за избягал кон, можеше абатът да е слязъл по склона, възседнал именно този кон, можеше следите по снега да са били оставени от коня Брунело, а предния ден друг кон, да речем Фавело, да е закачил опашката и гривата си в храста, а клоните да са били изпочупени от хора. Но преди да зърна ключаря и ратаите, които търсеха коня, не знаех коя от всички мои хипотези е най-правилна. Едва тогава ми стана ясно, че единствено правилната хипотеза е тази за Брунело, и се опитах да намеря потвърждение, подпитвайки монасите, както впрочем и постъпих. Спечелих, но можех и да загубя. Другите ме помислиха за мъдрец, защото спечелих, но не знаеха колко пъти съм излизал глупак, защото съм губел, не знаеха дори, че само няколко мига, преди да спечеля, не бях уверен, че не съм загубил. А що се отнася до събитията в манастира, имам много хипотези, но не мога да посоча нито един очевиден факт, който да ми позволи да определя коя е най-правилната. Затова, за да не изляза после глупак, сега се отказвам да се проявя като проницателен. Остави ме да си помисля, поне до утре.
Сега разбрах как разсъждаваше моят учител; стори ми се, че разсъждаваше твърде различно от философа, който разсъждава, изхождайки от първозаконите, така че умът му почти се доближава до ума Господен. Стана ми ясно, че когато не намираше отговор, Уилям стигаше до много, различни един от друг отговори. Това ме смути.
— Щом е така — осмелих се аз, — вие сте далеч от решението…
— Напротив, съвсем близо съм — рече Уилям, — но не знам точно до кое.
— Значи не сте стигнали до един-единствен отговор на всички въпроси, така ли?
— Адсон, ако бях стигнал до подобен отговор, щях да преподавам богословие в Париж.