Выбрать главу

Патрик Ротфус

Името на вятъра

Сензационен дебют, публикуван на 30 езика.

Това е историята на живота на надарения с много таланти млад мъж на име Квоте, който се превръща в най-могъщия магьосник на света. Воден от негово име, разказът ни отвежда към детството му, прекарано с трупа пътуващи артисти, през годините като сирак, оцеляващ във враждебен и престъпен град, до обучението му в легендарно училище за магьосници и животът му на беглец след убийството на един крал.

„Името на вятъра“ е постижение без конкуренция в съвременната литература, сътворено от писател с безспорен талант на разказвач. Шедьовър, който ще изпрати читателите в тялото и мисълта на магьосника, ще го вкара дълбоко в механиката на магическото.

„Нова звезда в жанра фентъзи.“

Тери Брукс

На майка ми, която ме научи на любов към книгите и ми отвори вратата към Нарния, Перн и Средната земя.

И на баща ми, който ме научи, че ако ще правя нещо, няма смисъл да бързам и е добре да се постарая да го направя както трябва.

Пролог

Три вида тишина

Пак беше нощ. Странноприемницата „Пътният камък“ бе потънала в тишина, която сякаш беше разделена на три.

Най-познатият елемент в нея беше глухото, отекващо в ушите спокойствие, внушено от липсата на нещо. Ако имаше вятър, той би въздишал сред дърветата и би карал табелата на странноприемницата да скърца върху куките, а после би помел тишината от пътя си като отронили се есенни листа. Ако странноприемницата беше претъпкана с посетители или вътре имаше дори само няколко човека, те биха запълнили тишината с разговори и смях — обичайната глъчка и врява за място, където в късна доба се леят напитки. Ако имаше музика… но не, музика, разбира се, нямаше. Всъщност нямаше нито едно от споменатите неща и затова тишината си оставаше.

Вътре в странноприемницата, в единия край на тезгяха, се бяха свили двама мъже. Те пиеха с кротка решителност, като избягваха сериозните разговори, свързани с тревожни новини. Така добавяха и своята скромна доза потискаща тишина в по-мащабното, глухо безмълвие наоколо. Тяхната тишина беше различна, противопоставяща се на другата.

Третият вид тишина бе трудно доловима. След час вслушване човек евентуално би я усетил в дюшемето под краката си и в грубите, разсъхнали се бурета зад тезгяха. Тя се съдържаше в масивното огнище от черен камък, задържало топлината на отдавна угаснал огън. Присъстваше и в бавното зигзагообразно движение на ленения парцал, който търкаше плота.

А също и в ръцете на мъжа зад него, който лъскаше махагоновата повърхност — и бездруго отдавна блестяща на светлината на лампите.

Мъжът имаше огненочервена коса. Очите му бяха тъмни и отсъстващи, а движенията му издаваха онази трудно доловима увереност, характерна за хората, преживели много.

„Пътният камък“, както и третият вид тишина принадлежаха нему. И нищо чудно, защото тя бе най-осезаема и попиваше останалите два вида в себе си. Третият вид тишина бе дълбока и пространна като края на есента. Тежка като загладен речен камък. Това бе мекият, лишен от припряност звук, който обгръща човек, очакващ смъртта.

> 1.

> Свърталище на демони

В Нощта на Фелинг странноприемницата „Пътният камък“ беше събрала обичайната тълпа. Всъщност петима души не бяха точно тълпа, но в тези смутни времена тук отдавна не се бяха събирали толкова много хора.

Стария Коб за пореден път беше влязъл в ролята си на разказвач на истории и щедър раздавач на съвети.

Мъжете на тезгяха бавно отпиваха от чашите и го слушаха с интерес.

Младият съдържател стоеше в задната стаичка и се подсмихваше, заслушан в подробностите от познатата му история.

— Когато се събудил, Таборлин Великия се намерил заключен във висока кула. Били му взели меча и всичко останало — ключа, монетата и свещта били изчезнали. Но нали разбирате, това съвсем не било най-лошото… — Коб направи пауза за по-голям ефект, — … защото лампите на стената светели със синя светлина!

Греъм, Джейк и Шеп кимнаха разбиращо. Тримата приятели бяха израснали заедно, слушайки историите на Коб и пренебрегвайки съветите му.

Коб се вторачи в по-новия член на малката си група слушатели, който попиваше думите му в захлас — чиракът на ковача.

— Знаеш ли какво означавало това, момче?

Всички наричаха чирака на ковача „момче“, въпреки че той стърчеше над всички останали с цяла педя.

Според неписаните закони на малките градчета той най-вероятно щеше да си остане „момче“, докато не му поникнеше брада или не разбиеше нечий нос.

Момчето бавно кимна.