Настъпи дълга пауза, докато накрая мъжът, който седеше в средата на полумесеца, не ме повика да се приближа. Предполагам, че той беше ректорът.
— Ела насам, за да можем да те видим. Точно така. Здравей. Кажи сега как се казваш, момче?
— Квоте, господине.
— И защо си тук?
Погледнах го право в очите.
— Искам да посещавам Университета. Искам да стана арканист.
Изгледах ги един по един. Някои от тях, изглежда, се забавляваха. Но никой не изглеждаше особено изненадан.
— Наясно ли си — каза ректорът, — че Университетът е за продължаване на образованието, а не за неговото започване?
— Да, ректоре. Знам това.
— Много добре — продължи той. — Мога ли да получа твоето препоръчително писмо?
— Страхувам се, че нямам такова, господине — отвърнах аз, без да се поколебая. — Абсолютно задължително ли е да имам?
— Прието е да има поръчител — обясни той. — За предпочитане е той да е арканист. От писмото му бихме научили какви са познанията ти, областите, в които имаш отлични постижения, и къде са слабостите ти.
— Арканистът, от който се учих, се казваше Абенти, господине. Но той никога не ми е давал препоръка. Мога ли аз самият да ви разкажа за себе си?
— За съжаление — важно кимна ректорът — ние няма как да разберем, че наистина си се учил при арканист, ако нямаш някакво доказателство за това. Имаш ли нещо, което да потвърди историята ти? Някаква друга кореспонденция?
— Преди пътищата ни да се разделят, той ми подари една книга, господине. Той ми я надписа и сложи подписа си.
— Това ще свърши работа — усмихна се ректорът. — Носиш ли я с теб?
— Не — позволих в гласа ми да се появи искрена горчивина. — Наложи се да я заложа в Тарбеан.
Преподавателят по реторика Хеме, който седеше вляво от ректора, изсумтя с възмущение, като с това си спечели раздразнения поглед на ректора.
— Хайде стига, Херма — рече Хеме и удари с ръка по масата. — Момчето очевидно лъже. Имам важна работа за вършене този следобед.
Ректорът го изгледа още по-раздразнено.
— Не съм ти позволил да си тръгнеш или да говориш, магистър Хеме. — Двамата се гледаха един друг продължително, преди накрая Хеме намръщено да отвърне поглед.
Ректорът се обърна отново към мен, след това улови движението на един от другите преподаватели.
— Да, магистър Лорен?
— Как се казваше книгата? — Високият слаб магистър ме изгледа безучастно.
— „Реторика и логика“, господине.
— И къде я заложи?
— В „Скъсаната подвързия“ на Крайбрежния площад.
Лорен се обърна към ректора:
— Утре заминавам за Тарбеан, за да донеса материалите, необходими за предстоящия семестър. Въпросът на момчето може да бъде уреден тогава.
Ректорът кимна леко.
— Благодаря ти, магистър Лорен.
Той се облегна на стола си и скръсти ръце пред гърдите си.
— Много добре тогава. Какво би ни разказало писмото на Абенти, ако той го беше написал?
Поех си дълбоко въздух.
— Щеше да ви разкаже — подхванах, — че знам наизуст първите деветдесет симпатични обвързвания. Че мога да правя двойно дестилиране, да извършвам титруване, да калцирам, да сублимирам и да утаявам разтвор. Че съм доста компетентен в историята, полемиката, граматиката, медицината и геометрията.
Ректорът направи всичко възможно, за да скрие веселието си.
— Това е доста дълъг списък. Сигурен ли си, че не си пропуснал да споменеш нещо?
Замълчах за момент.
— Вероятно той щеше да спомене и възрастта ми, господине.
— На колко години си, момче?
— Квоте, господине.
— Квоте — лицето на ректора се разтегли в усмивка.
— На петнайсет, господине.
Чу се шумолене от раздвижването на преподавателите, докато те си разменяха погледи, повдигаха вежди и поклащаха глави. Хеме вдигна демонстративно очи нагоре.
Само ректорът не направи нищо.
— Как точно щеше да спомене за възрастта ти твоят поръчител?
На лицето ми се мярна усмивка.
— Щеше да ви помоли да не я вземате под внимание.
Настъпи моментна тишина. Ректорът си пое дълбоко дъх и се облегна назад в стола си.
— Много добре. Имаме няколко въпроса към теб. Би ли желал ти да започнеш, магистър Брандеур? — Той направи движение към единия край на масата с форма на полумесец.
Обърнах се към Брандеур. Пълен и оплешивяващ, той беше магистърът по аритметика на Университета.
— Колко зърна има в тринайсет унции?
— Шест хиляди двеста и четирийсет — веднага отговорих аз.