— Ура за това, че не съм е'лир — каза Манет с искрена убеденост. — Вие, момчета, ще съжалявате, ако се издигнете по-нагоре в класирането. Повярвайте ми. Това означава само повече караници и по-високи такси за обучение.
— Искаме да получим своето членство в гилдията — отвърна Симон. — За предпочитане е това да стане известно време преди да умрем.
— Членството също се надценява — рече Манет, отчупи залък хляб и го топна в супата си.
Разговорът беше непринуден и аз предположих, че това е стара и позната тема.
— Как се справи? — обърна се нетърпеливо към Уилем Симон.
— Седем и осем.
Симон изглеждаше изненадан.
— Какво, за бога, се е случило? Да не си ударил някого?
— Оплесках цифрите — мрачно отвърна Уилем. — И Лорен ме попита за влиянието на субинфундацията върху модеганската валута. Килвин трябваше да ми превежда. И дори и тогава не можах да отговоря.
— Душата ми страда за теб — безгрижно рече Сим. — Ти ме победи през последните два семестъра, беше време да си наваксам рано или късно. Само този семестър получих пет таланта — той протегна ръката си. — Плащай.
Уилем порови в джоба си и подаде на Сим един меден йот.
Погледнах към Манет.
— Ти не участваш ли?
Мъжът с чорлавата коса потисна смеха си и поклати глава.
— Шансовете едва ли щяха да са на тяхна страна — каза той с пълна уста.
— Да чуем — каза Симон с въздишка. — Колко през този семестър?
— Един и шест — отвърна Манет и се ухили с вълча усмивка.
Преди някой да се сети да ме попита каква беше моята такса, аз казах:
— Чух, че някой е получил такса за обучение от трийсет таланта. Обичайно ли е да стига толкова високо?
— Не и ако си достатъчно разумен и останеш достатъчно ниско в класирането — промърмори Манет.
— Само благородниците — каза Уилем, — _краемлишките_ копелета, които нямат работа да учат тук. Мисля, че те имат високи такси само за да имат от какво да се оплакват.
— Аз не съм против — рече Манет. — Нека им вземат парите и поддържат моята такса ниска.
Подскочих, когато в другия край на масата издрънча поднос.
— Предполагам, че говорите за мен — собственикът на подноса беше синеок красавец с внимателно поддържана брада и високи скули на модеганец. Беше облечен в скъпи дрехи с убити цветове. На хълбока си носеше нож с дръжка от ковано желязо. Това беше първото оръжие, което бях видял някой да носи в Университета.
— Совой? — Симон изглеждаше силно изненадан. — Какво правиш тук?
— И аз се питам същото нещо. — Совой погледна надолу към масата. — Няма ли свестни столове в това място? — Той седна, като се движеше със странно съчетание от елегантна изтънченост и сковано, обидено достойнство. — Чудесно. Следващото нещо, което ще правя, сигурно ще е да се храня с някой копач и да хвърлям през рамо кости на кучетата.
— Етикетът диктува да го направите през лявото си рамо, ваше височество — ухили се Манет с уста, пълна с хляб.
Очите на Совой гневно проблеснаха, но преди да успее да отвърне нещо, Симон попита:
— Какво се е случило?
— Таксата ми за обучение беше шейсет и осем стрехлаума — отвърна възмутено той.
— Това много ли е? — объркано попита Симон.
— Да, много е — саркастично натърти Совой, — а и нямаше никаква причина за това. Отговорих на всичките им въпроси. Това си е чисто и просто заяждане. Мандраг не ме харесва. Нито пък Хеме. Освен това всеки е наясно, че те изстискват два пъти повече пари от благородниците, отколкото вземат от вас, и ни обират до шушка.
— Симон е благородник — посочи го с лъжицата Манет, — а пък се справя добре.
Совой изсумтя:
— Бащата на Симон е херцог на хартия, който се кланя на тенекиения крал на Атур. Конюшните на баща ми са с по-дълга кръвна линия, отколкото половината от вас, атуранските благородници.
Симон леко се надигна на стола си, макар че не вдигна поглед от яденето си.
Уилем се обърна към Совой и тъмните му очи се втвърдиха. Но преди да успее да каже нещо, Совой се прегърби и потри лицето си с ръка.
— Съжалявам, Сим, къщата ми и името ми са и твои. Просто… надявах се тоя семестър нещата да се оправят, а вместо това те станаха по-лоши. Парите, които получавам, няма да стигнат дори да покрият таксата ми за обучение, а вече никой не иска да ми отпуска заеми. Знаеш ли колко унизително е това? Трябваше да се откажа от стаите си в „Златното пони“. Живея на третия етаж на Мюз. За малко да ми се наложи да споделям стаята си. Какво ще каже баща ми, ако разбере?
Симон, чиято уста беше пълна, сви рамене и направи жест с лъжицата си, с който сякаш искаше да покаже, че не се бе обидил.