Що се касае до мен, моето сценично обучение ми помогна да запазя хладнокръвие и аз спокойно отвърнах на погледа му и му подадох ръка. Изпитах доста голямо удоволствие, когато той я стисна, след като хвърли бърз поглед към все още аплодиращите студенти. Ръкостискането му беше болезнено. Нещата можеха да станат и по-лоши, ако не бях направил леко движение с восъчната кукла над мангала. От моравочервено лицето му стана пепелявосиво с невъзможна на пръв поглед скорост. Силата на ръкостискането му се промени също толкова бързо и аз издърпах ръката си.
След като кимнах още веднъж към насядалите студенти, аз напуснах лекционната зала, без да поглеждам назад.
> 40.
> Върху роговете
След като Хеме разпусна своя курс, новината за онова, което бях сторил, се разпространи в целия Университет като горски пожар. По реакциите на студентите отгатнах, че магистър Хеме не е особено обичан. Докато седях на каменната пейка пред Мюз, минаващите студенти ми се усмихваха. Други ми махаха с ръка и ми вдигаха палец, усмихнати.
Докато се наслаждавах на своята популярност, вътре в мен бавно започна да нараства хладно безпокойство. Бях си създал враг в лицето на един от деветимата магистри.
Дори и не предполагах в какви неприятности съм се забъркал.
* * *
Вечерята в столовата беше черен хляб с масло, варено месо и фасул. Манет беше там и чорлавата му коса го правеше да прилича на голям бял вълк. Симон и Совой лениво се оплакваха от храната, като изказваха мрачни предположения какво е вареното месо. За мен, за когото бе минал по-малко от цикъл, откакто бях на улиците на Тарбеан, храната беше просто прекрасна.
— Не ме разбирай погрешно — каза Совой, — всички сме на твоя страна. Това е извън всякакво съмнение. Но все пак… — той направи жест с лъжицата — … ще те обесят за това.
— Ако има късмет — вметна Симон. — Това си е направо престъпление, нали така?
— Не е кой знае какво — казах аз с повече увереност, отколкото чувствах в действителност. — Малко му опарих крака — това е всичко.
— Всяка симпатия, която нанася вреда, се счита за престъпление. — Манет ме посочи с парче хляб, а разчорлените му прошарени вежди се смръщиха сериозно. — Трябва по-добре да подбираш своите битки, момче. Когато магистрите са наоколо, по-добре дръж главата си ниско наведена. Веднъж ако те нарочат, могат да превърнат живота ти в истински ад.
— Той започна пръв — сърдито казах аз с уста, пълна с фасул.
До масата задъхано дотича едно младо момче.
— Ти ли си Квоте? — попита, докато ме оглеждаше.
Кимнах и стомахът ми внезапно се преобърна.
— Искат да отидеш в Залата на магистрите.
— Къде се намира тя? Тук съм само от няколко дни.
— Някой от вас може ли да му покаже? — попита момчето, докато оглеждаше седящите на масата. — Трябва да отида да кажа на Джеймисън, че съм го намерил.
— Аз ще го направя — отвърна Симон и бутна чинията си встрани. — И без това не съм гладен.
Момчето, което Джеймисън беше пратил, си тръгна и Симон понечи да се изправи.
— Почакай — спрях го аз и посочих с лъжицата си своя поднос, — още не съм свършил.
Изражението на Симон беше неспокойно.
— Не мога да повярвам, че още искаш да ядеш — рече той. — _Аз_ не мога. Как ти можеш?
— Гладен съм — отвърнах. — Не знам какво ме чака в Залата на магистрите, но предполагам, че е по-добре да го посрещна с пълен стомах.
— Отиваш върху роговете — каза Манет. — Това е единствената причина да те извикат по това време на нощта.
Не знаех какво означава това, но не исках да показвам невежеството си пред никого.
— Могат да почакат, докато свърша — взех си ново парче от вареното.
Симон седна и започна да рови безцелно из храната си.
Да си кажа правата, в действителност вече не бях толкова гладен, но ме раздразни това, че се налага да оставя ядене след всичките онези пъти, в които бях гладувал в Тарбеан.
Когато накрая Симон и аз се изправихме, обичайният шум в столовата утихна, докато останалите ни гледаха как излизаме. Явно всички знаеха накъде съм се отправил.
Отвън Симон мушна ръце в джобовете си и тръгна горе-долу в посока Холоус.
— Като оставим шегите настрана, трябва да знаеш, че ще си имаш сериозни неприятности.
— Надявах се да поставя Хеме в неловко положение и той да си замълчи — признах аз. — Изключват ли много студенти? — опитах се думите ми да прозвучат като шега.
— Досега този семестър не са изключили никого — отвърна Сим с плаха усмивка в сините си очи. — Но пък е едва вторият ден от заниманията. Може да поставиш един вид рекорд.