Той стрелна с поглед Елкса Дал и Килвин.
— Квоте, отговори на въпроса на магистър Килвин.
— Направих второ обвързване между свещта и мангала, за да илюстрирам Закона за съхранението.
Килвин не вдигна поглед от ръцете си.
— Восък и косъм? — измърмори той, сякаш обяснението ми не го бе задоволило напълно.
Погледнах го объркано.
— И аз самият не го разбирам, господине. Трябваше да получа прехвърляне от най-много десет процента. Не би трябвало да опари магистър Хеме, камо ли пък да го изгори. — Обърнах се към Хеме. — Наистина не исках да ви навредя, господине — казах с възможно най-смутения си глас. — Само трябваше леко да подскочите. Огънят беше горял не повече от пет минути и не можех да предположа, че при десет процента току-що запален огън би могъл да ви нарани.
Дори леко извих ръцете в отчаян жест — точно като смутен и объркан студент. Беше добро изпълнение.
Баща ми би се гордял с мен.
— Е, да, но го направи — кисело отвърна Хеме. — И къде между другото е проклетата кукла? Настоявам да я върнеш незабавно!
— Опасявам се, че не мога, господине. Унищожих я. Беше твърде опасно да я оставя да се търкаля някъде.
Хеме ме прониза с поглед.
— Не е чак толкова опасно — промърмори той.
Ректорът отново взе нещата в свои ръце.
— Това променя значително нещата, Хеме. Още ли държиш да подадеш оплакване срещу Квоте?
Хеме ми хвърли яден поглед, но не отвърна нищо.
— Предлагам да зачертаем и двете оплаквания — за моя изненада каза физикът Аруил със старческия си глас. — Ако Хеме го е изкарал пред курса, значи му е дал разрешение. И не може да има зла умисъл, щом като му е дал своя косъм и е наблюдавал как момчето го слага върху главата на куклата.
— Очаквах от него да има по-голям контрол върху онова, което прави — каза Хеме и ми хвърли отровен поглед.
— Това не е зла умисъл — упорито повтори Аруил и погледна ядосано Хеме иззад очилата си, а старческите бръчки по лицето му се смръщиха гневно.
— Може да го счетем за безразсъдна употреба на симпатия — спокойно се намеси Лорен.
— Предлагате да отменим предишните две оплаквания и да ги заменим с безразсъдна употреба на симпатия? — попита ректорът, като се опитваше да върне привидно официалния тон на обсъждането.
— Точно така — отвърна Аруил, като продължаваше да гледа гневно Хеме през очилата си.
— Всички ли са съгласни с това предложение? — запита ректорът.
Отвърна му хор от утвърдителни възгласи от всички с изключение на Хеме.
— Против?
Хеме продължаваше да мълчи.
— Магистре на Архива, какво е наказанието за безразсъдна употреба на симпатия?
— Ако някой е наранен при безразсъдна употреба на симпатия, виновният студент ще получи не повече от седем удара с камшик по гърба.
Зачудих се от коя ли книга цитираше магистър Лорен.
— Колко удара препоръчваш?
Хеме огледа лицата на останалите магистри, осъзнал, че ситуацията се е обърнала срещу него.
— Кракът ми е покрит с мехури почти до коляното. — Той скръцна със зъби. — Три удара.
Ректорът прочисти гърлото си.
— Някой магистър противопоставя ли се на това действие?
— Да — едновременно казаха Елкса Дал и Килвин.
— Кой желае да отменим наказанието? Нека гласува с вдигане на ръка.
Елкса Дал, Килвин и Аруил веднага вдигнаха ръце, последвани от ректора. Мандраг не вдигна ръка, както и Лорен, Брандеур и Хеме. Елодин ми се ухили весело, но също не вдигна ръка. Ядосах се на себе си за скорошното си посещение в Архива и лошото впечатление, което бях направил на Лорен. Ако не беше то, може би щях да успея да обърна нещата в своя полза.
— Четири и половина за отмяна на наказанието — каза ректорът след известна пауза. — Наказанието остава: три удара с камшик, които да бъдат изпълнени утре, петия ден от Кайтелин, по обяд.
Тъй като бях дълбоко в Сърцето от камък, единственото, което изпитах, беше леко аналитично любопитство за това какво ли е усещането да бъдеш публично бит с камшик. Всички магистри вече се готвеха да се изправят и си тръгнат, но преди всичко да приключи, аз казах:
— Ректоре?
Той си пое дълбоко дъх и накрая въздъхна шумно.
— Да?
— Когато ме приемахте, вие ми казахте, че приемането ми в Арканум е разрешено, при условие че докажа, че съм овладял основните принципи на симпатията. — Цитирах думите му почти дословно. — Това може ли да се счита за доказателство?
И Хеме, и ректорът понечиха да отговорят едновременно. Гласът на Хеме беше по-силен:
— Слушай сега, малък лигльо!