— Хеме! — прекъсна го ректорът и след това се обърна към мен: — Опасявам се, че за да докажеш, че си овладял симпатията, ще ти е необходимо нещо повече от едно просто симпатично обвързване.
— Двойно обвързване — рязко го поправи Килвин.
За изненада на всички на масата, заговори Елодин:
— Мисля, че на доста от студентите, които понастоящем са членове на Арканум, ще им е трудничко да извършат двойно обвързване, да не говорим пък да извлекат достатъчно енергия, за да „покрият с мехури човешки крак почти до коляното“.
Бях забравил как тихият глас на Елодин стига до всички дълбоки места на гърдите ти, когато той заговори. Отново ми се усмихна щастливо.
Настъпи миг тишина, в която всички разсъждаваха върху думите му.
— Това е доста вярно — призна Елкса Дал, като се взря внимателно в мен.
Ректорът гледа известно време надолу към празната маса. След това сви рамене, вдигна поглед и се усмихна изненадващо жизнерадостно.
— Всички, които са за това да се приеме безразсъдното използване на симпатия от студента първи семестър Квоте като доказателство за неговото владеене на основните принципи на симпатията, да гласуват с вдигане на ръка.
Килвин и Елкса Дал вдигнаха едновременно ръце. Малко по-късно към тях се присъедини и Аруил. Елодин размаха своята. След известно време ректорът също вдигна ръка.
— Пет и половина гласа в полза на приемането на Квоте в Арканум — обяви той. — Предложението се приема. Събранието се разпуска. Техлу да бди над всички нас, глупаци и негови деца. — Той изрече последните думи много тихо и подпря челото си с ръка.
Хеме демонстративно напусна помещението, като влачеше след себе си Брандеур.
Когато минаваха през вратата, чух Брандеур да го пита:
— Ти не носеше ли нахут?
— Не, не носех — сопна се Хеме. — И не ми говори с тоя тон, все едно е моя грешка. Това е като да обвиниш някого, когото са намушкали на улицата, за това, че не бил с броня.
— Всички трябва да вземаме предпазни мерки — отвърна помирително Брандеур.
— Ти знаеш не по-зле от мен, че… — Гласовете им бяха прекъснати от хлопването на вратата.
Килвин се изправи и протегна рамене. Той погледна към мястото, където стоях, замислено почеса гъстата си брада и с двете си ръце и след това се приближи към мен.
— Имаш ли своя сигалдрия вече, е'лир Квоте?
— Руни ли имате предвид, господине? — погледнах го безизразно аз. — Страхувам се, че не.
Килвин прекара замислено ръце през брадата си.
— Няма смисъл да идваш на заниманията за основите на изобретяването, за които си се записал. Вместо това утре ела в кабинета ми. По обяд.
— Страхувам се, че за обяд имам друга уговорка, магистър Килвин.
— Хм. Да. — Той се намръщи. — При първата камбана тогава.
— Страхувам се, че момчето ще има среща с моите хора скоро след наказанието с камшик, Килвин — каза Аруил с весел отблясък в очите. — Намери някой да те доведе в Медика след това, синко. Ще те позашием.
— Благодаря ви, господине.
Аруил кимна и се отправи към вратата.
Килвин го изпрати с поглед, след това се обърна и ме погледна.
— В кабинета ми. Вдругиден. По обяд. — Тонът, с който го каза, ми даде да разбера, че не ми задаваше въпрос.
— За мен ще бъде чест, магистър Килвин.
Той изсумтя в отговор и излезе, съпроводен от Елкса Дал.
Останах сам с ректора, който седеше неподвижно. Гледахме се един друг, докато звукът от стъпките в коридора постепенно затихваше. Излязох от Сърцето от камък и почувствах смесица от очакване и страх от всичко онова, което току-що се беше случило.
— Съжалявам, че толкова скоро ви причиних толкова много неприятности, господине — колебливо се извиних аз.
— О? — възкликна той.
Сега, когато бяхме сами, изражението му далеч не беше толкова строго, колкото преди.
— И колко дълго смяташе да изчакаш?
— Поне един цикъл, господине.
Това, че за малко се бях разминал с истинска катастрофа, ме караше да се чувствам замаян от облекчение. На лицето ми неудържимо пропълзя усмивка.
— Поне един цикъл — промърмори той.
Ректорът потърка лицето си, след това вдигна поглед и изненадващо ми се усмихна с иронична усмивка. Осъзнах, че сега, когато лицето му не беше стегнато от строго изражение, той вече не изглежда толкова възрастен. Може би наближаваше петдесетте.
— Не изглеждаш като човек, който е наясно, че на другия ден ще го бият с камшик — отбеляза той.
Прогоних мисълта за наказанието.
— Предполагам, че ще ми мине, господине. — Той ме изгледа странно и мина известно време, докато осъзная, че бях свикнал с подобни изражения в трупата.
Ректорът понечи да заговори, но аз го преварих, преди той самият да успее да изрече нещо: