Уилем изсумтя в отговор. Известно време и двамата мълчахме и наблюдавахме студентите, които минаваха покрай нас. Няколко от тях прекъснаха разговорите си и посочиха към мен.
Вниманието, което привличах, бързо ми омръзна.
— Какво ще правиш сега?
— Ще поседя — простичко отвърна той. — Ще подишам.
— Умно от твоя страна. Разбирам защо си в Арканум. Имаш ли работа през следващия час-два?
Той сви рамене и ме погледна очаквателно.
— Ще ми покажеш ли къде е магистър Аруил? Той ми каза да се отбия… след това.
— Разбира се — отвърна той и посочи към един от изходите на двора, — Медика е от другата страна на Архива.
Заобиколихме масивния блок без прозорци на Архива. Уилем посочи с ръка:
— Това е Медика.
Беше голяма сграда със странна форма. Приличаше на по-голяма, но не толкова несиметрична версия на Мейнс.
— По-голяма е, отколкото очаквах — замислено казах аз. — И цялата сграда е за обучението по медицина?
Той поклати глава.
— Голяма част е заделена за грижи за болните. Никога не връщат никого, само защото не може да си плати.
— Наистина ли? — погледнах отново към Медика, като си мислех за магистър Аруил. — Това ме изненадва.
— Не е необходимо да плащаш _предварително_ — поясни той, — а след като се възстановиш. — Той направи пауза и след това, както очаквах, добави: — _Ако се възстановиш_, си уреждаш сметките. Ако нямаш пари, работиш, докато дългът ти е… — отново направи пауза. — Каква беше думата за „шейем“? — попита той, като вдигна и двете си ръце, обърнати с дланите нагоре, и започна да ги движи нагоре-надолу, сякаш бяха блюдата на везна.
— Претеглен? — предположих аз.
Уилем поклати глава.
— Не. „Шейем“ — наблегна на думата и изравни ръцете си една с друга.
— О — повторих жеста му, — уреден.
— Работиш, докато дългът ти с Медика не бъде _уреден_. Малко са онези, които си тръгват, без да си уредят сметките.
— Не е чак толкова изненадващо — мрачно се усмихнах аз. — Какъв е смисълът да избягаш от арканист, който притежава няколко капки от кръвта ти?
Накрая стигнахме до друг двор. В центъра му имаше пилон за знаме с каменна пейка под него. Не беше много трудно да отгатна кой щеше да бъде привързан към него след около час. Наоколо обикаляха около стотина студенти и придаваха на мястото странно празничен вид.
— Обикновено не е такова голямо събитие — извинително каза Уилем. — Но няколко от магистрите отмениха часовете си.
— Предполагам Хеме и Брандеур.
Уилем кимна.
— Хеме е злопаметен. — Той направи пауза, за да подчертае колко сдържано е твърдението му. — Ще бъде тук с всички свои хора. — Той бавно произнесе последните думи. — Това ли е правилната дума? _Свои_ хора?
Кимнах и видях, че Уилем изпита леко доволство от себе си. След това се намръщи.
— Това ме накара да си припомня нещо странно във вашия език. Хората все ме питат за пътя за Тиньо. Току някой рече: „Как е пътят за Тиньо?“ Какво означава това?
— Това е идиом — усмихнах се аз. — Означава…
— Знам какво е идиом — прекъсна ме Уилем. — Кажи ми какъв е смисълът му?
— О! — възкликнах леко смутен. — Просто поздрав. Нещо като „Как е денят ти?“ или просто „Какво става?“.
— Това също е идиом — измърмори Уилем. — Езикът ви е пълен с безсмислици. Чудя се как изобщо се разбирате един друг. _Как е?_ Къде отиваш? — Той поклати глава.
— В Тиньо очевидно — ухилих му се аз и след това изрекох един от любимите си идиоми на сиару: — _„Туан волген окетх ама.“_
Означаваше „Не им позволявай да те подлудят“, но буквално се превеждаше като „Няма нужда да си бъркаш с лъжица в окото заради това“.
Отдалечихме се от двора и известно време се разхождахме безцелно из Университета. Уилем ми показа някои по-забележителни сгради, включително няколко добри кръчми, комплекса за алхимия, кеалдишката пералня и местните бордеи — и законните, и незаконните. Минахме покрай безличните каменни стени на Архива, покрай един бъчвар, подвързвач на книги, аптекар…
Внезапно ми мина една мисъл.
— Познаваш ли добре билките?
— Познанията ми са предимно в областта на химията — поклати глава той — и понякога с Пъпет ръгаме любителски в Архива.
— Ровим — поправих го аз, наблягайки на отделните срички. — „Ръгаме“ е друго. Кой е Пъпет?
Уил не отговори веднага.
— Труден е за описване. — Той махна с ръка, сякаш за да покаже, че въпросът не е важен. — Ще ви запозная по-късно. Какво ти трябва да научиш за билките?
— Всъщност нищо. Би ли ми направил една услуга? — той кимна и аз посочих близката аптека. — Иди да ми купиш два скрупула нахлрут — подадох му два железни драба. — Това трябва да ти стигне.