— Защо аз? — предпазливо ме попита той.
— Защото не искам мъжът вътре да ме изгледа с оня поглед, означаващ „ти си твърде млад“ — намръщих се. — Точно днес не ми се разправя с това.
Вече бях умрял от притеснение, когато Уилем се върна.
— Беше зает — обясни той, като видя нетърпеливото изражение на лицето ми.
Подаде ми малък хартиен пакет и звънтящо ресто и попита:
— Какво е това?
— За да успокоя стомаха си — отвърнах аз. — След закуската не ми е много добре, а не ми се иска да започна да повръщам по средата на наказанието.
Купих ябълково вино за двамата в близката кръчма и използвах своето, за да преглътна нахлрута, като се опитвах да не направя гримаса заради тричавия му горчив вкус.
Малко след това чух как камбанарията удари обяд.
— Май трябва да отивам за часовете. — Уил се опитваше да изглежда безгрижен, но гласът от устата му излезе така, все едно някой го беше хванал за гърлото.
Той смутено вдигна поглед към мен. Беше леко пребледнял под характерния си мургав тен.
— Не обичам да гледам кръв — той се усмихна нервно, — все едно дали е моята собствена… или кръвта на приятел…
— Не планирам да кървя много — казах аз, — но не се безпокой, ти ми помогна през по-трудната част — очакването. Благодаря ти.
Разделихме се и аз усетих чувство на вина. Въпреки че ме познаваше от няма и три дни, Уил бе отделил от времето си, за да ми помогне. Можеше да избере по-лесния път и просто да се чувства засегнат от бързото ми приемане в Арканум, както бяха направили мнозина други.
Вместо това той постъпи като добър приятел — помогна ми в труден за мен момент. А аз му се отплатих с лъжи.
* * *
Докато вървях към стълба за наказания, усещах тежестта на очите на тълпата, приковани в мен. Колко ли души бяха? Двеста? Триста? След определена бройка числата престават да имат значение и всичко, което остава от тях, е безликата маса на тълпата. Сценичното ми обучение ми позволи да издържа на погледите им. Отправих се към стълба с твърда крачка, сподирен от море от шепоти.
Не вървях гордо, защото знаех, че това може да ги настрои срещу мен. Не показвах и разкаяние. Просто се държах подобаващо, както ме беше научил баща ми, и върху лицето ми нямаше нито страх, нито съжаление.
Докато вървях, усещах все по-силното въздействие на нахлрута. Чувствах се напълно буден, но всичко около мен стана болезнено ярко. Времето сякаш започна да се забавя с приближаването ми към центъра на двора. Виждах малките облачета прах, които вдигаха краката ми, когато стъпваха върху паветата. Почувствах внезапен полъх на вятъра, който подхвана подгъва на наметалото ми и се вмъкна под него, за да охлади потта, стичаща се между плешките ми. За момент ми се стори, че ако пожелаех, можех да преброя лицата в тълпата, която ме заобикаляше — сякаш бяха цветя в полето.
Не забелязах никой от магистрите в тълпата, с изключение на Хеме. Той стоеше близо до стълба и изглеждаше самодоволен като свиня. Скръсти ръце пред гърдите си и остави ръкавите на магистърската му мантия да се веят свободно отстрани.
Той улови погледа ми и устата му се изви в самодоволна усмивка, за която знаех, че беше предназначена за мен.
Реших, че е по-добре да си отхапя езика, отколкото да му направя удоволствието да изглеждам уплашен или дори обезпокоен. Вместо това му се усмихнах широко и самоуверено и след това погледнах встрани, все едно той беше последното нещо, за което ме бе грижа.
След това вече бях до стълба. Чух някой да чете нещо, но думите бяха за мен просто нищо незначещ шум, докато свалях наметалото си и го полагах върху каменната пейка, която стоеше в основата на стълба. Започнах да разкопчавам ризата, колкото можех по-небрежно, сякаш се готвех да се изкъпя.
Една ръка ме хвана за китката и ме спря. Мъжът, който беше прочел съобщението, се опита да ми се усмихне успокоително.
— Няма нужда да си сваляш ризата — каза той. — Тя ще намали малко жиленето от ударите.
— Нямам намерение да разсипя една напълно здрава риза — отвърнах му аз.
Той ме изгледа странно, сви рамене и след това прекара едно въже през железния пръстен над главата ми.
— Ще трябва да ми подадеш ръцете си.
Погледнах го равнодушно.
— Няма нужда да се безпокоите, че ще избягам.
— Така няма да паднеш, ако припаднеш.
Изгледах го от упор.
— Ако припадна, можете да правите с мен каквото желаете — твърдо казах аз. — Дотогава няма да позволя да бъда връзван.
Нещо в гласа ми го накара да спре. Не възрази, когато се качих върху каменната пейка под стълба и се протегнах към железния пръстен. Хванах го здраво и с двете ръце. Гладката му хладина ми се стори странно успокоителна.