Аруил го разгледа отблизо, като държеше очилата си с една ръка. Внимателно го мушна с пръст, преди да отсече:
— Мърлява работа — произнесе с леко отвращение.
Дотогава си мислех, че съм свършил доста добра работа.
— Конецът ми се скъса точно когато бях стигнал до средата — твърдоглаво натъртих аз. — Условията, при които ми се наложи да работя, не бяха идеални.
Аруил мълча известно време, подръпвайки с пръст горната си устна, докато ме наблюдаваше през полупритворените си клепачи.
— И тия неща харесват ли ти? — попита ме той с подозрение.
Засмях се на изражението на лицето му, но бързо спрях, когато целият ми гръб разцъфна от болка.
— Не, магистре. Просто се наложи да се погрижа за себе си колкото можех.
Той продължаваше да ме гледа и да подръпва долната си устна.
— Покажи ми къде се скъса конецът.
Показах му. Това не беше нещо, което лесно се забравя.
Той внимателно разгледа стария белег и го пипна отново, преди да вдигне поглед.
— Може и да ми казваш истината. — Той сви рамене. — Не знам. Но мисля, че ако… — Той не довърши, погледна несигурно в очите ми, след което се протегна, повдигна единия ми клепач и рече: — Гледай нагоре.
Каквото и да беше видял, то го накара да се намръщи. Взе едната ми ръка, силно натисна върха на нокътя ми и внимателно наблюдава в продължение на секунда-две. Намръщи се още повече, приближи се още до мен, хвана брадичката ми, отвори устата ми и я помириса.
— Тенасин? — попита и след това сам си отговори: — Не. Нахлрут, разбира се. Явно остарявам, щом като не можах да го забележа по-скоро. Това също обяснява защо не си оцапал с кръв цялата ми хубава и чиста маса. — Той ме погледна сериозно. — Колко?
Не виждах как бих могъл да отрека.
— Две скрупули.
Аруил помълча известно време, докато ме наблюдаваше. Малко след това свали очилата си и започна да ги търка ожесточено в ръкава си. Сложи ги отново и ме погледна право в очите.
— Не се изненадвам, че едно момче може толкова да се страхува от боя с камшик, че да вземе опиат. — Той остро ме погледна. — Но защо, ако се е страхувало толкова, си е махнало ризата преди наказанието? — Отново се намръщи. — Ще трябва да ми обясниш всичко това. Ако преди това си ме излъгал, си го признай и всичко ще е наред. Знам, че понякога момчетата разказват глупави истории — очите му проблеснаха зад стъклата на очилата, — но ако сега ме излъжеш, нито аз, нито пък някой от моите ученици ще те зашие. Няма да позволя да ме лъжат. — Той скръсти ръце пред гърдите си. — И така, обясни ми. Не разбирам какво става тук. А това ме дразни повече от всичко друго.
Не ми оставаше нищо друго, освен да кажа истината.
— Моят учител Абенти ме научи, доколкото разбираше от изкуството на медицината — обясних аз. — Когато ми се наложи да живея из улиците на Тарбеан, трябваше сам да се грижа за себе си — посочих коляното си. — Днес не останах с ризата си, защото имам само две ризи, а от дълго време не съм имал толкова много.
— А нахлрута?
— Този живот не ми приляга, господине — въздъхнах аз. — По-млад съм от всеки друг и мнозина мислят, че не ми е тук мястото. Ядосах много студенти с това, че ме приеха толкова бързо в Арканум. И успях да ядосам магистър Хеме. Всички тези студенти и магистър Хеме с неговите приятели ме наблюдаваха в очакване да видят знак за моята слабост — поех си дълбоко дъх. — Взех нахлрута, защото не исках да припадна. Трябваше да им покажа, че не могат да ме наранят. Научил съм се, че най-добрият начин да бъдеш в безопасност е да накараш враговете си да мислят, че не можеш да бъдеш наранен.
Звучеше доста грозно, казано по този груб начин, но си беше самата истина. Погледнах го предизвикателно.
Настъпи дълго мълчание, в което Аруил продължи да ме гледа, а очите зад очилата му леко се присвиха, сякаш той се опитваше да види нещо вътре в мен. Той отново потри с пръст горната си устна, преди бавно да заговори:
— Предполагам, че ако бях по-стар — каза той толкова тихо, сякаш говореше на себе си, — щях да кажа, че говориш глупости. Че нашите студенти са възрастни хора, а не хлапаци, които се карат и препират за глупости.
Той отново направи пауза, като продължаваше разсеяно да потупва устната си. След това бръчките в ъглите на очите му се извиха нагоре, когато той ми се усмихна.
— Но аз не съм толкова стар. _Хм._ Все още не. Дори и наполовина. Всеки, който си мисли, че момчетата са невинни и сладки, самият той никога не е бил момче или пък го е забравил. И всеки, който не мисли, че мъжете понякога са лоши и жестоки, сигурно не е напускал често дома си. И със сигурност никога не е бил медик. Ние виждаме последствията от жестокостта повече от всеки друг.