Нахлрутът е най-слабият, но и доста по-безопасен. Той е лека упойка, стимулант, който свива кръвоносните съдове. Ето защо не кървях като заклано прасе след ударите с камшик. Най-хубавото от всичко беше, че той нямаше сериозни странични ефекти. Въпреки това използването му ставаше на някаква цена. Щом като ефектът на нахлрута отмине, той те оставя напълно изтощен и физически, и психически.
Въпреки това бях дошъл тук, за да видя книгохранилището. Сега бях член на Арканум и нямах намерение да си тръгна, преди да съм влязъл вътре в Архива. Обърнах се към бюрото с решително изражение.
Амброуз ме изгледа продължително и ме измери с очи, преди да изпусне дълбока въздишка.
— Добре — рече той. — Какво ще кажеш да сключим сделка? Ти ще си траеш за онова, което видя тук днес, а аз ще заобиколя правилата и ще те пусна да влезеш, макар че официално те няма в книгата. — Той изглеждаше леко нервен. — Какво ще кажеш за това?
Още докато Амброуз говореше, усетих как ефектът на нахлрута намалява все повече. Почувствах тялото си уморено и натежало, мислите ми станаха бавни и лепкави като сироп. Протегнах ръце, за да разтрия лицето си, и потрепнах, когато движението ми остро опъна всички шевове по гърба ми.
— Съгласен съм — отвърнах с надебелен език.
Амброуз отвори един от регистрите и започна да прелиства страниците с въздишка.
— Тъй като това е първият ти път в същинския Архив, ще трябва да платиш таксата за разглеждане.
Странно защо, усетих в устата си киселия вкус на лимон. Това беше страничен ефект, за който Бен никога не ми бе споменавал. Това ме разсея и малко след това видях, че Амброуз ме гледа с очакване.
— Моля?
Той ме изгледа странно.
— Таксата за разглеждане — повтори.
— Преди нямаше такава такса — казах аз, — когато бях в „Томовете“.
Амброуз вдигна поглед към мен, сякаш бях някакъв идиот.
— Това е защото това е _такса за разглеждане_. — Той погледна отново надолу към регистъра. — Нормално тя се плаща в допълнение към таксата за обучение за първия семестър в Арканум. Но тъй като ти направо прескочи години и дойде директно при нас, ще трябва да я платиш сега.
— Колко е таксата? — попитах аз и опипах за кесията си.
— Един талант — отвърна той. — И _трябва_ да я платиш, преди да влезеш. Правилата са си правила.
След като бях платил за леглото в Мюз, един талант бяха почти всичките пари, които ми бяха останали. Беше ми пределно ясно, че трябва да пазя парите си, за да спестявам за таксата за обучение за следващия семестър.
Ако не можех да платя, щеше да се наложи да напусна Университета.
И все пак, това беше нищожна цена за онова, за което бях мечтал през по-голямата част от моя живот. Извадих един талант от кесията си и му го подадох.
— Трябва ли да се подпиша някъде?
— Няма чак такива формалности — отвърна Амброуз, отвори едно чекмедже и извади малък метален диск. Тъй като бях замаян от страничните ефекти на нахлрута, ми беше необходимо известно време, докато осъзная какво е това — ръчна симпатична лампа.
— Книгохранилището не е осветено — сухо рече Амброуз. — Пространството вътре е твърде голямо, а и дългото излагане на книгите на светлина няма да е добро за тях. Ръчните лампи струват един талант и половина.
Аз се колебаех.
Амброуз кимна сякаш на себе си и се замисли.
— През първия семестър на много хора не им стигат парите. — Той се протегна към едно по-долно чекмедже и дълго рови в него. — Ръчните лампи са талант и половина и аз не мога да направя нищо по тоя въпрос. — Той извади десетсантиметрова свещ. — Но свещите струват само половин пени.
Половин пени за една свещ си беше добра сделка. Извадих едно пени.
— Ще взема две.
— Тази ни е последната — бързо отвърна Амброуз и се огледа нервно, преди да я набута в ръката ми. — Слушай сега. Можеш да я получиш безплатно. — Той се усмихна. — Само не казвай на никой. Това ще бъде нашата малка тайна.
Взех свещта доста изненадан. Очевидно празната ми заплаха преди малко го беше уплашила. Или пък тоя невъзпитан, надут благороднически син не беше чак такъв гадняр, за какъвто го бях помислил.
* * *
Амброуз набързо ме вкара в книгохранилището, като даже не ми остави време да си запаля свещта. Когато вратата хлопна зад мен, се оказах в такава тъмнина, че все едно ме бяха набутали в някой чувал. Единственото, което се виждаше, беше слаб отблясък от червеникавата симпатична светлина, процеждаща се изпод вратата зад мен.
Тъй като в себе си нямах никакъв кибрит, трябваше да прибягна към симпатия. Обичайно това би ми отнело само миг, но изтощеното ми от нахлрута съзнание едва успяваше да се концентрира достатъчно. Стиснах зъби, съсредоточих се в Алара в съзнанието си и след няколко секунди почувствах как в мускулите ми се просмуква хладина, докато черпех достатъчно топлина от тялото си, за да запаля фитила на свещта.