— Предположи — настоя Елодин. — Тук всички сме свои хора.
— Трийсет и двама — сви рамене мъжът. — Трийсет и пет може би.
Елодин почука върху масивната дървена врата и мъжът побърза да я отвори.
— Колко още можем да съберем, ако е необходимо? — попита го Елодин.
— Няма да е трудно да съберем още сто и петдесет — отвърна Джереми и отвори с усилие огромната врата. — Ако ги посместим, може и повече.
— Виждаш ли, Квоте? — смигна ми Елодин. — Готови сме.
Фоайето беше внушително, с цветни стъкла и сводести тавани. Подът беше от полиран до огледален блясък мрамор.
Мястото беше зловещо тихо. Не можех да разбера защо. Лудницата „Рефтвю“ в Тарбеан представляваше само една малка част от това място, а въпреки това звучеше като бордей, пълен с ядосани котки. Чуваше се на повече от километър разстояние, независимо от градската врява.
Елодин бавно се отправи към едно голямо бюро, зад което седеше млада жена.
— Защо няма никой навън, Еми?
— Днес са твърде буйни, господине — усмихна му се смутено тя. — Мислим, че наближава буря. — Тя свали от полицата един регистър. — Освен това наближава и пълнолуние. Знаете как е тогава.
— Разбира се, че знам. — Елодин се наведе и започна да си развързва обувките. — Къде са прибрали Уин този път?
Тя прехвърли няколко страници в регистъра.
— На втория етаж, източното крило. Двеста четирийсет и седма стая.
Елодин се изправи и сложи обувките си върху бюрото.
— Би ли ги наглеждала?
Тя му се усмихна колебливо и кимна.
Преглътнах още цяла серия от въпроси, които ми бяха на върха на езика.
— Изглежда, Университетът е похарчил доста средства тук — изкоментирах.
Елодин не ми обърна внимание, обърна се и се заизкачва по чорапи по едно широко мраморно стълбище. След това влязохме в дълъг бял коридор с дървени врати. За пръв път можех да чуя звуците, които очаквах от място като това. Стенания, плач, непрекъснато бърборене и крясъци. Но всички те бяха едва доловими.
Елодин изкачи тичешком няколко стъпала, след това спря, обутите му в чорапи крака продължиха да се пързалят по гладкия мраморен под, а магистърската му мантия се вееше след него. После той повтори всичко отначало — няколко бързи крачки и след това дълго пързаляне с протегнати встрани за равновесие ръце.
Продължих да крача редом до него.
— Мислех, че магистрите биха намерили други, по-академични приложения за средствата на Университета.
Елодин не ме погледна. _Крачка, втора, трета, четвърта._
— Опитваш се да ме накараш да отговоря на въпроси, които не си задал.
_Плъзгане._
— Номерът ти няма да мине.
— Вие се опитвате да ме подмамите да задавам въпроси — посочих аз. — Така че реакцията ми изглежда съвсем справедлива.
_Крачка, втора, трета. Плъзгане._
— Тогава защо изобщо се занимаваш с мен? Килвин доста те харесва. Защо не закачиш своята звезда в неговата каруца?
— Мисля, че знаете неща, които не мога да науча никъде другаде.
— Неща като например?
— Неща, които искам да науча, откакто за пръв път видях някой да вика вятъра.
— Името на вятъра, така ли? — повдигна вежди Елодин.
_Крачка. Втора. Трета._
— Това е трудно.
_Плъзгане._
— Какво те кара да мислиш, че знам нещо за това как се вика вятърът?
— По метода на елиминирането — отвърнах аз. — Нито един от останалите магистри не прави такива неща, така че това трябва да е вашето поле на действие.
— По твоята логика аз също би трябвало да се занимавам и с танцуване на солинада, ръкоделие и конекрадство.
Стигнахме до края на коридора. Докато се пързаляше, Елодин почти събори един огромен широкоплещест мъж, който носеше книга с дебела корица.
— Моля за извинението ви, господине — каза той, макар да беше очевидно, че грешката не е негова.
— Тимъти — посочи го с дългия си пръст Елодин. — Ела с нас.
Елодин ни поведе през няколко по-къси коридора, докато накрая стигнахме до една тежка дървена врата с плъзгащ се панел на нивото на очите. Елодин го отвори и надникна вътре.
— Как е той?
— Тих — отвърна едрият мъж. — Не мисля, че е спал много.
Елодин натисна дръжката на вратата, след това се обърна към широкоплещестия мъж и лицето му стана строго.
— Заключили сте го вътре?
Мъжът беше с цяла глава по-висок от Елодин и вероятно тежеше два пъти повече от него, но когато магистърът по чорапи го погледа гневно, кръвта се оттегли от лицето му.
— Не аз, магистър Елодин. Това е…
Елодин го прекъсна с остър жест:
— Отключи я.
Тимъти затършува в една връзка с ключове.
Елодин продължи да го наблюдава втренчено.