— Единайсет към едно — признах аз.
Бях изкарал двайсет и два йота. Малко повече от два таланта. Присъствието на тези пари в джоба ми ме топлеше приятно.
Той ме погледна замислено.
— Как се чувстваш? Накрая и ти самият беше малко блед.
— Малко ме тресеше — излъгах аз.
Всъщност, докато траеше бъркотията, последвала припадъка на Фентон, аз се бях измъкнал навън и бях прекарал няколко ужасяващи минути в задния коридор. Треперенето се беше усилило дотолкова, че едва не припаднах, бе ми станало почти невъзможно да стоя на краката си. За мой късмет никой не ме бе открил треперещ в коридора, челюстите ми бяха толкова здраво стиснати, че се уплаших да не си счупя зъбите.
Но никой не ме беше видял. Репутацията ми си бе останала неопетнена.
Дал ме изгледа по начин, от който ми стана ясно, че вероятно подозира истината.
— Ела насам. — Той махна към един от мангалите, които все още горяха. — Малко топлина няма да ти навреди.
Не се опитах да му противореча. След като протегнах ръце към огъня, почувствах, че полека се отпускам. Внезапно осъзнах колко изтощен съм. Очите ми смъдяха от липса на сън. Усещах тялото си натежало, сякаш костите ми бяха от олово.
Неохотно въздъхнах, дръпнах ръцете си и отворих очи. Дал внимателно наблюдаваше лицето ми.
— Трябва да тръгвам — казах с известно съжаление в гласа си. — Благодаря ви, че ми позволихте да използвам огъня ви.
— И двамата сме симпатисти — отвърна Дал и приятелски ми махна с ръка, докато събирах нещата си и се отправях към вратата. — По всяко време си добре дошъл.
* * *
По-късно същата нощ в Мюз Уилем отвори вратата си след моето почукване.
— Проклет да съм — каза той, — два пъти за един ден. На какво дължа тая чест?
— Мисля, че знаеш — промърморих аз, избутах го и влязох в малката като килия стая.
Подпрях лютнята си на стената и се отпуснах на стола.
— Килвин ми забрани да работя в работилницата.
Уилем седна на края на леглото си.
— Защо?
— Предполагам, че защото ти и Симон сте се отбили при него и сте му го предложили — многозначително го погледнах аз.
Той ме гледа известно време и след това сви рамене.
— Сетил си се по-бързо, отколкото предполагах. — Той потри бузата си. — Не изглеждаш твърде ядосан.
Бях бесен. Точно когато изглеждаше, че късметът ми се обръща, бях принуден да напусна единствената си платена работа заради добронамерената намеса на моите приятели. Но вместо да нахлуя вътре и да излея гнева си върху тях, аз бях отишъл на покрива на Мейнс, за да посвиря известно време и да ми се охлади главата.
Моята музика ме беше успокоила както винаги. И докато свирех, обмислих нещата. Чиракуването ми при Манет вървеше добре, но просто имаше твърде много неща за учене — как да запалиш пещите, как да изтеглиш тел с подходящата плътност, какви сплави да избереш, за да получиш нужния ефект. Не можех да се надявам да мина със същия номер, с който бях научил руните. С работата ми в работилницата на Килвин не можех да спечеля достатъчно пари, за да платя на Деви в края на месеца, да не говорим пък да събера достатъчно и за таксата за обучение.
— Вероятно щях да съм ядосан — признах аз, — но Килвин ме накара да се погледна в огледалото — усмихнах му се уморено. — Изглеждам ужасно.
— Изглеждаш повече от ужасно — сухо ме поправи той и след това неловко замълча. — Радвам се, че не си ядосан.
Симон почука и отвори вратата. Когато ме видя да седя там, изненадата му бързо бе заменена от чувство за вина.
— Ти не трябваше ли да си в… хм… Рибарника? — неуверено ме попита той.
Засмях се и облекчението на Симон беше почти очевидно. Уилем премести купчина документи от един стол и Симон се отпусна на него.
— Всичко е простено и забравено — великодушно казах аз. — Единственото, което искам, е следното: разкажете ми всичко, което знаете за „Еолиан“.
> 53.
> Бавни кръгове
„Еолиан“ беше мястото, за което моя милост се готвеше. Не бях забравил, че то е, към което се стремя. Макар да изглеждаше, че само заобикалях този въпрос, това бе само привидно, защото „Еолиан“ и аз винаги сме се придвижвали един към друг в бавни кръгове.
За щастие Уилем и Симон бяха ходили в „Еолиан“.
Двамата ми разказаха малкото неща, които все още не знаех.
В Имре имаше много места, където човек можеше да отиде да слуша музика. Всъщност почти всяка странноприемница, кръчма или пансион имаха някакви музиканти, които дрънкаха, пееха или свиреха на някакъв духов инструмент за фон. Но в „Еолиан“ беше различно. Там се събираха най-добрите музиканти в града. Всеки, който можеше да различи добрата музика от лошата, знаеше, че няма друго място като „Еолиан“.