Приклекнах и отворих калъфа на лютнята си.
— Донесох ти малко хляб. — Подадох й комат ечемичен хляб, увит в парче плат, и бутилка вода.
— Това също е много хубаво — любезно каза тя.
Бутилката изглеждаше много голяма в ръцете й.
— Какво е това във водата? — попита ме, извади тапата и надникна в шишето.
— Цветя — отвърнах аз — и частица от луната, която не се вижда тази нощ на небето. Сложих и от нея вътре.
Тя вдигна поглед.
— Аз първа казах за луната — каза тя с нотка на упрек.
— Тогава само цветя. И отблясък от гърба на водно конче. Исках да е луната, но най-доброто, което успях да намеря, беше синкавият блясък на водното конче.
Тя надигна бутилката и отпи глътка.
— Чудесно е — рече и дръпна назад няколко кичура коса, които бяха паднали пред лицето й.
Аури разтвори плата и започна да яде. Откъсваше малки парченца от хляба и ги дъвчеше внимателно, като правеше така, че процесът на храненето изглеждаше нещо изтънчено.
— Харесвам белия хляб — охотно сподели тя между хапките.
— Аз също — рекох и седнах, — когато мога да си го позволя.
Тя кимна и огледа звездното небе и лунния сърп.
— Харесва ми и когато е облачно. Но и така е добре. Уютно е. Като Онова долу.
— Онова долу ли?
Тя рядко беше толкова разговорлива.
— Аз живея в Онова долу — с лекота отвърна тя. — Простира се навсякъде.
— Харесва ли ти там, долу?
Очите на Аури светнаха.
— Свети Боже, да, великолепно е. Можеш да разглеждаш цяла вечност. — Тя се обърна и ме погледна. — Имам новини.
— И какви са те?
Тя отново отхапа от хляба и изчака, докато спре да дъвче, преди да отговори:
— Миналата нощ излизах. — Тя се усмихна лукаво. — От горната страна на нещата.
— Наистина ли? — удивих се аз, без да се опитвам да скрия изненадата си. — И хареса ли ти?
— Беше прекрасно. Поразгледах — продължи тя, очевидно доволна от себе си. — Видях Елодин.
— Магистър Елодин ли?
Тя кимна.
— И той ли беше… от горната страна на нещата?
Тя кимна пак и продължи да дъвче.
— Той видя ли те?
Усмивката й грейна и тя заприлича по-скоро на осемгодишна, отколкото на осемнайсет.
— Никой никога не ме вижда. Освен това той бе зает да слуша вятъра. — Тя сви ръцете си в шепи около устата и издаде свирещ звук. — Миналата нощ вятърът беше добър за слушане — добави с поверителен глас.
Докато се опитвах да схвана смисъла на казаното от нея, Аури довърши остатъците от хляба и развълнувано плесна с ръце.
— Сега свири! — задъхано извика тя. — Свири! Свири!
Аз се усмихнах и извадих лютнята от калъфа й. Не можех и да мечтая за по-ентусиазирана публика от Аури.
> 54.
> Място, където да гориш
— Днес изглеждаш различно — отбеляза Симон и Уилем изсумтя в знак на съгласие с него.
— И се чувствам различно — признах аз. — Добре, но различно.
Тримата вървяхме по прашния път към Имре.
Времето беше топло и слънчево и ние не бързахме особено.
— Изглеждаш… спокоен — продължи Симон и прокара ръка през косата си. — Де да можех и аз да съм толкова спокоен, колкото изглеждаш ти.
— Иска ми се и да се _чувствах_ толкова спокоен, колкото изглеждам — смотолевих аз.
Симон не се предаваше.
— Изглеждаш по-солиден. — Той направи гримаса. — Не. Изглеждаш… стегнат.
— Стегнат ли? — Напрежението ме накара да се засмея и това леко ме отпусна. — Как някой може да изглежда стегнат?
— Просто така — сви рамене той, — като навита пружина.
— Това е заради начина, по който се държи — намеси се Уилем нарушавайки обичайното си замислено мълчание. — Стои изправен, без да навежда врата си, и с изпънати назад рамене. — Той махна неопределено, сякаш за да илюстрира думите си. — Когато стъпва, го прави с цяло стъпало. Не само с върха на пръстите си, както когато тича, нито пък с петата, което прави, когато се колебае. Стъпва солидно, сякаш иска да обяви точно това парче земя под него за свое.
За момент се почувствах неудобно, докато напразно се опитвах да се видя как изглеждам отстрани.
— Май някой е прекарал известно време с Куклата? — косо го погледна Симон.
Уилем неопределено сви рамене и хвърли камък по дърветата край пътя.
— Каква е тая Кукла, за която говорите вие двамата? — попитах аз, донякъде за да отклоня вниманието им от себе си. — Умирам от любопитство да науча.
— Ако на някого може да се случи нещо такова, то това си ти — подкачи ме Уилем.
— Той прекарва по-голямата част от времето си в Архива — колебливо отвърна Сим, защото знаеше, че се докосва до болезнена за мен тема. — Ще ми е трудно да ви запозная, след като… е, нали знаеш…