Стигнахме до Каменния мост — древната арка от сив камък, която свързваше Университета и Имре.
Дълъг над шейсет метра от единия бряг до другия и издигащ се на около двайсет метра в най-високата си част, Каменният мост беше заобиколен с повече истории и легенди от която и да е друга забележителност на Университета.
— Плюни за късмет — настоя Уилем, когато започнахме да се изкачваме от едната страна на моста и сам последва съвета си.
Симон го последва и също се изплю от едната страна с детска жизнерадост.
Почти бях готов да кажа: „Късметът няма нищо общо с това“ — думите, които магистър Аруил строго ми беше повтарял хиляди пъти в Медика.
За момент беше на върха на езика ми да ги изрека, но се поколебах и вместо това също се изплюх.
* * *
„Еолиан“ се намираше в сърцето на Имре, входната му врата беше срещу централния павиран площад на града. Имаше пейки, няколко цъфнали дървета и мраморен фонтан. Там, към статуята на един сатир, подгонил полуголи нимфи, които само символично се опитваха да отлетят, се носеше мъгла от водни капчици. Наоколо се тълпяха добре облечени хора, като близо една трета от тях носеха един или друг музикален инструмент. Преброих най-малко седем лютни.
Когато се приближихме до „Еолиан“, портиерът докосна предната част на широкополата си шапка и направи поклон за поздрав. Беше висок поне два метра, мускулест и доста мургав.
— Ще ви струва един йот, млади господине — усмихна се той и Уилем му подаде една монета.
След това се обърна към мен със същата слънчева усмивка. Като видя калъфа на лютнята, той повдигна вежди.
— Добре е да видим ново лице. Знаете ли правилата?
Кимнах и му подадох един йот.
Той се обърна и посочи навътре.
— Виждате ли тезгяха?
Беше трудно да пропуснеш петнайсетте метра извит махагон, който лъкатушеше в далечния край на помещението.
— Виждате ли къде краят му завива към сцената? — Кимнах. — Виждате ли човека на столчето? Ако решите да се пробвате за свирките, трябва да говорите с него. Името му е Станчион.
И двамата извърнахме поглед едновременно. Наместих лютнята по-високо върху рамото си.
— Благодаря ти… — замлъкнах, защото не знаех името му.
— Деох — отново се усмихна той по своя успокоителен начин.
Под влиянието на някакъв внезапен вътрешен импулс аз му протегнах ръка.
— Деох означава „да пием“. Ще ми позволиш ли да те почерпя с една напитка по-късно?
Той ме изгледа продължително, преди да се засмее. Смехът му беше невъздържан и непринуден и идваше направо от гърдите му. Той топло раздруса ръката ми.
— Може и да го сторя.
Деох пусна ръката ми и погледна зад мен.
— Симон, ти ли го доведе?
— Всъщност той ме доведе. — Симон изглеждаше притеснен от кратката ми размяна на реплики с портиера, но не можах да отгатна причината за това. — Не мисля, че някой изобщо може да го заведе някъде. — Той подаде на Деох един йот.
— Вярвам ти. В него има нещо, което ми допада. Някаква магия. Надявам се да свири за нас тази вечер.
— И аз се надявам — казах и влязохме.
Огледах вътрешността на „Еолиан“ колкото можах по-небрежно.
Пред стената срещу извития махагонов тезгях се издигаше кръгъл подиум. Няколко вити стълби водеха до втори етаж, по` скоро балкон. Над него се виждаше по-малък трети етаж — нещо като мецанин, който обикаляше помещението.
Около масите навсякъде в стаята имаше столове и табуретки. В нишите, издълбани в стените, бяха наредени пейки. Симпатичните лампи бяха комбинирани със свещи и осигуряваха на стаята естествена светлина, без да изпълват въздуха с дим.
— Е, това беше хитро. — В гласа на Симон имаше обида. — Милостиви Техлу, би ли бил така любезен следващия път, когато решиш да правиш такива изпълнения, първо да ме предупредиш!
— Какво? — попитах го. — За това с портиера ли говориш? Симон, нервен си като някоя млада уличница. Той се държеше приятелски. Хареса ми. Какво лошо има в това, че му предложих напитка?
— Деох притежава това място — остро отвърна Симон. — И абсолютно мрази, когато музикантите му се подмазват. Преди дни цикъла той изхвърли един, който се опитваше да му даде бакшиш. — Той ме изгледа продължително. — Наистина го изхвърли. Толкова далеч, че почти щеше да падне във фонтана.
— О! — здравата се слисах аз.
Погледнах крадешком към Деох, който се шегуваше с някого на вратата. Видях как едрите мускули на ръцете му се свиват и отпускат, докато жестикулираше отвън.
— Видя ли ти се ядосан? — попитах Симон.
— Не, не ми се видя. И точно това е най-странното.