Уилем се приближи към нас.
— Ако двамата спрете да клюкарите и дойдете на масата, първото пиене ще е от мен, _Ихин_?
Отидохме до масата, която Уилем беше избрал. Тя беше недалеч от мястото на тезгяха, където седеше Станчион.
— Какво ще пиете? — попита ни Уилем, когато седнахме, и аз сложих калъфа с лютнята на четвъртия стол.
— Медовина с канела — отвърна Симон, без да се замисля.
— Женчо — рече Уилем с леко обвинителен тон и се обърна към мен.
— Ябълково вино — казах аз, — леко ябълково вино.
— Двама женчовци — промърмори Уил и се отправи към бара.
Кимнах към Станчион.
— А той какъв е? Мислех, че мястото е негово.
— Заедно го държат. Станчион се занимава с музикалната част.
— Има ли нещо, което трябва да знам за него? — попитах, тъй като почти катастрофалната ми среща с Деох беше изострила безпокойството ми.
— Чувал съм, че е доста приятен човек като цяло, но никога не съм говорил с него. Не прави нищо глупаво и всичко ще бъде наред.
— Благодаря — саркастично отвърнах, избутах стола си и се изправих.
Станчион беше среден на ръст и добре облечен в тъмнозелено и черно. Имаше кръгло брадато лице и малко шкембе, което се забелязваше вероятно само защото беше седнал. Той се усмихна и ми махна да се приближа със свободната си ръка. С другата държеше голяма халба.
— Здрасти — жизнерадостно рече той. — Имаш многообещаващ вид. Да не си дошъл да ни посвириш тази вечер? — многозначително повдигна вежди той.
Сега, когато бях по-близо до него, забелязах, че косата му е с лек тъмночервен оттенък, който изчезваше, ако светлината не падне под подходящия ъгъл.
— Надявам се, господине — казах аз, — макар че планирах да изчакам малко.
— О, разбира се. Ние никога не позволяваме на кандидатите да покажат таланта си преди залез-слънце. — Той направи пауза, за да отпие от напитката си, и когато завъртя глава, видях, че от ухото му висят златни свирки.
Той въздъхна и доволно изтри устата си с опакото на ръкава.
— А на какво свириш, на лютня ли? — Кимнах в отговор. — Решил ли си какво ще изпълниш, за да ни омаеш?
— Зависи, господине. Напоследък някой свирил ли е „Балада за сър Савиен Тралиард“?
Станчион повдигна вежди и се прокашля.
— Ами не — приглади брадата си той. — Някой се пробва с нея преди няколко месеца, но тя се оказа прекалено голям залък за него. Изпусна няколко тона и след това се оплете. — Той поклати глава. — По-просто казано, не, скоро никой не я е свирил.
Отпи още глътка от халбата си и я преглътна замислено, преди да продължи:
— Повечето хора мислят, че някоя песен с по-умерена трудност би им дала повече възможности да разкрият таланта си — внимателно подметна той.
Разбрах неизречения му съвет, но не се обидих.
„Сър Савиен“ е най-трудната песен, която някога съм чувал. Баща ми беше единственият човек в трупата, който притежаваше достатъчно умение, за да я изпее, и съм го чувал да я пее не повече от четири-пет пъти пред публика. Тя беше дълга само около петнайсет минути, но тези петнайсет минути изискваха бързо и прецизно свирене с пръсти, което, ако се направи както трябва, изтръгваше от лютнята два гласа едновременно — и мелодия, и хармония.
Това беше трудно, но не беше нещо, с което един умел музикант на лютня да не може да се справи.
Обаче „Сър Савиен“ беше балада и вокалната част беше контрамелодия, която вървеше обратно на темпото на инструмента. Това бе трудното. Ако песента се изпълнеше както трябва — с мъж и жена, които да се редуват в пеенето на строфите, — тя допълнително се усложняваше от женската контрахармония в припевите.
Когато беше добре изпята, тя те пронизваше право в сърцето.
За съжаление малцина бяха музикантите, които успяваха да запазят спокойствие посред бурята от звуци, които изпълваха песента.
Станчион отпи още една солидна глътка от халбата си и избърса брадата си с ръкав.
— Сам ли ще я пееш? — попита ме той леко развълнуван въпреки негласното предупреждение, което ми бе отправил. — Или си довел някой, който да пее с теб? Да не би някое от момчетата, с които дойде, да е кастрат?
Сподавих смеха си при мисълта Уилем да запее сопрано и поклатих глава.
— Нямам приятели, които да могат да я пеят. Мислех да повторя третия припев, за да дам възможността някой да излезе и да пее като Алоин.
— Точно в стила на трупите, а? — Той ме погледна сериозно. — Синко, не е моя работа да ти го казвам, но наистина ли искаш да се пробваш за свирките с човек, с когото никога не си репетирал?
Мисълта, че той осъзнава колко трудно би било това, ми вдъхна увереност.
— Горе-долу колко души, спечелили свирките, ще бъдат тук тази вечер?